Копнеж

— Кой е този? — прошепнах.

Коул свали ръка от устата си и премести очи от фигурата в ъгъла към мен.

— Виктор — каза безизразно.

Когато чу името си, момчето извърна лице към нас. Имаше светлокестенява коса, чиито къдрици се спускаха над бузите му. Моментално си спомних последния път, когато го бях видял. Седеше отзад в тахото на Бек със завързани китки. Устните му беззвучно оформяха думата помощ.

— Познавате ли се? — попитах.

Виктор затвори очи и раменете му потръпнаха, когато каза:

— Аз… почакайте…

Докато успея да мигна, той се отърси от човешката си кожа и миг по-късно пред мен стоеше бледосив вълк с тъмни петна по муцуната. Никога досега не бях виждал толкова бърза трансформация. Не беше напълно лишена от усилие, но стана някак естествено, подобно на змия, която се измъква от кожата си, или пеперуда, разперила криле, за да остави какавидата на предишното си аз зад себе си. Никакво давене. Никаква болка. Нито следа от агонията на всяка друга трансформация, която бях виждал или изживявал лично.

Вълкът тръсна глава, след което погледна нагоре към мен с кафявите очи на Виктор. Започнах да отстъпвам внимателно встрани, за да не препречвам пътя му към изхода, но Коул промърмори:

— Не си прави труда.

В същия момент, сякаш тази реплика беше някакъв таен знак, вълкът приседна тежко върху задните си лапи, а ушите му започнаха да треперят. Той раззина паст и изскимтя жално, след което цялото му тяло започна да се тресе.

Двамата с Коул извърнахме очи едновременно, а животинското скимтене вече бе преминало в стенание, докато Виктор възвръщаше човешката си форма. Просто ей така. Сменяше телата си, сякаш бяха дрехи, които обличаше и събличаше. Все още не можех да осъзная напълно ясно какво съм видял току — що. С периферното си зрение забелязах как Виктор придърпа одеялото си, предполагам не защото му беше студено, а за да прикрие голотата си. После изруга тихичко:

— Дяволите да го вземат.

Погледнах към Коул, чието лице беше напълно безизразно. Вече бях установил, че надява това изражение винаги когато се случваше нещо, към което не беше безразличен.

— Виктор? — казах. — Аз съм Сам. Помниш ли ме?

Той бе приклекнал на пода и се люлееше напред-назад на пети, сякаш се колебаеше дали да седне или да коленичи. Това, съчетано с извивката на устните му, издаваше, че в момента изпитва болка.

— Не знам — отвърна той. — Не мисля. Може би.

Той извърна очи към Коул и видях как Коул трепна едва забележимо.

— Е, аз съм синът на Бек — заявих. Това беше достатъчно близо до истината и спестяваше доста пространни обяснения. — Ще ти помогна, ако мога.

Коул

Сам се оправяше с Виктор много по-добре от мен. Аз просто щях да си стоя там и да го зяпам, готов да му отворя вратата, ако някак успееше да задържи вълчата си форма.

— Това беше… Как успяваш да се трансформираш толкова бързо? — попита го Сам.

Виктор се намръщи, местейки поглед от Сам към мен и после отново към Сам. Виждах, че полага усилия, за да не трепери гласът му.

— По лошо е, когато се превръщам от вълк в себе си. Да ставам на вълк е лесно. Прекалено лесно, човече. Продължавам да се трансформирам, въпреки че е топло. Трансформациите зависят от температурите, нали така?

— Това е най-горещият ден до момента — кимна Сам. — Ако се вярва на прогнозите, времето няма да се задържи такова до края на седмицата.

— Божичко — простена Виктор. — Не очаквах, че ще бъде така.

Сам ме погледна, все едно имах нещо общо с цялата работа.

Той се пресегна край мен, за да вземе един сгъваем стол, и седна срещу Виктор. Внезапно ми напомни за Бек. Всичко в него излъчваше интерес, загриженост и искреност — от извивката на раменете до спуснатите му вежди. Не помнех как ме гледаше Сам първия път, когато го бях видял. Не можех да си спомня и първото нещо, което му бях казал.

— За първи път ли се трансформираш обратно? — попита той.

Виктор кимна.

— Поне нямам спомен да се е случвало преди това. — Той ме изгледа мрачно и аз се почувствах едва ли не гузен заради човешкото си тяло. Заради това, че просто си стоях там, не ме болеше и не се превръщах непрекъснато във вълк.

Сам продължи спокойно, сякаш нямаше никакъв проблем, и всичко, което се случваше, беше съвършено нормално:

— Гладен ли си?

— Аз… — започна Виктор. — Почакай. Аз ще…

И отново се озова във вълчата си форма.

По шокираното изражение на Сам и начина, по който притисна показалец към едната си вежда, можех ясно да разбера, че това не беше нормално. Почувствах се малко по-добре, защото вината за цялата тази каша очевидно не беше моя. Вълкът Виктор местеше очи от вратата към мен и Сам, наострил уши и напрегнат.

Докато го гледах, си спомних как седяхме в хотелската си стая, след като бях срещнал Бек, и как му казах: „Готов ли си за следващата ни голяма крачка, Вик?“.

— Коул — обади се Сам, без да отмества поглед от вълка. — Вече колко пъти се случи това? От кога си тук?

Свих рамене, като се постарах жестът ми да бъде максимално нехаен.

— От половин час. През цялото време се трансформира от едната в другата си форма. Това не е нормално, а?