Копнеж

Когато чух силния шум, вдигнат от ято птички, стрелнали се нагоре през клоните, и двамата с вълка трепнахме. Сив вълк беше подплашил птиците и се прокрадваше към нас. Беше по-едър от кафявия, но по-страхлив. Виждах интереса в очите му, но извивката на ушите и опашката му издаваше безпокойство, когато се приближи. Неговият нос също потрепваше, докато душеше въздуха.

Без да помръдвам, наблюдавах как един черен вълк — разпознах в него Пол — се появи зад сивия, следван от трети, когото не познавах. Движеха се подобно на рибен пасаж, като докосваха непрестанно телата си, бутаха се, комуникираха без думи. Скоро се появиха шест вълка, всичките се придвижваха на разстояние от мен, всичките ме наблюдаваха, всичките душеха въздуха.

Вътре в мен безименното нещо, което бе предизвикало треската, се процеждаше през кожата ми и те усещаха миризмата му. Не чувствах болка, не и в момента, но също така не се чувствах добре. Знаех защо исках толкова отчаяно Сам да бъде до мен.

Сега вече усещах страх.

Вълците ме обикаляха предпазливо заради човешката ми форма, но любопитни заради миризмата. Може би ме чакаха да се трансформирам.

Но аз не се трансформирах. Това си беше моето тяло, за добро или лошо, независимо колко отчаяно нещото в мен ръмжеше и ме изгаряше, молейки се да бъде освободено.

Последния път, когато бях в тази гора, заобиколена от вълци, аз бях просто плячка. Бях безпомощна, прикована към земята от тежестта на собствената си кръв, загледана в зимното небе. Те бяха зверове, а аз бях човек. Сега разликата между нас не беше толкова ясно различима. Не усещах заплаха да бъда нападната. Просто тревожно любопитство.

Помръднах предпазливо, за да изпъна ръцете си, които бяха започнали да се схващат, и един от вълците изскимтя тревожно, подобно на кучка, викаща кученцето си.

Усетих как треската отново се надига в тялото ми.

Изабел беше споделила с мен, че веднъж майка й разказала как смъртно болните пациенти често пъти знаят с почти свръхестествена точност каква ще бъде диагнозата им още преди да бъдат прегледани. Тогава се надсмях на тези думи, но вече знаех какво беше имала предвид… защото самата аз го усещах.

С мен нещо наистина не беше наред, нещо, което не вярвах, че докторите ще знаят как да излекуват. Тези вълци го разпознаваха.

Стоях присвита в сенките на дърветата, обгърнала отново коленете си с ръце, и наблюдавах вълците, които наблюдаваха мен. След няколко дълги минути големият сив вълк приседна на задните си лапи, без да откъсва очи от моите. Това бе съвършено неестествено. Съвършено не вълче.

Затаих дъх.

После черният вълк премести очи от мен към сивия си събрат, легна в сухите листа и отпусна глава върху предните си лапи. Завъртя муцуна към мен, с все така тревожно присвити очи. Един по един всички вълци налягаха, оформяйки кръг около мен. Гората беше смълчана, а вълците стояха търпеливо и ме пазеха. Чакаха да се случи нещо, което никой от нас не би могъл да назове с думи.

Нейде далеч птица гмурец нададе протяжен, зловещ вик. Този звук винаги ме бе изпълвал с някаква тъга. Сякаш викаха някого, но не очакваха да отвърне на зова им.

Черният вълк… Пол… протегна нос към мен и изскимтя. Звукът беше тих като ехо от вика на гмуреца, тревожен и несигурен.

Под кожата ми нещо започна да се разпъва и напряга. Чувствах тялото си като бойно поле за невидима битка.

Заобиколена от вълците, аз седях сред сухите листа, докато слънцето бавно потъваше отвъд хоризонта, а сенките на боровите дървета се удължаваха. Чудех се колко още време ми остава.

Двайсет и пета глава Грейс

По някое време вълците си тръгнаха.

Аз продължавах да седя под боровите дървета и се опитвах да почувствам всяка клетка в тялото си, да разбера какво се случва с мен. Звънът на телефона ме откъсна от мислите ми. Беше Изабел.

Вдигнах. Трябваше да се върна към реалния свят, дори и да не беше толкова реален, колкото ми се искаше.

— Рейчъл беше много щастлива, че си помолила нея, а не мен, да ти вземе домашните и да си води записки — сподели Изабел веднага след като казах „Здрасти“.

— С нея имаме повече общи часо…

— Не си прави труда да се обясняваш. Не ми пука. И без това не съм се засилила да поемам допълнителни задължения. Повече ме забавлява идеята, че тя възприема тази молба като символ на своя моментен статут. — Изабел явно наистина се забавляваше. Стана ми кофти за Рейчъл. — Както и да е. Обаждам се, за да те питам как върви борбата с инфекциите.

Нима можех да обясня как точно се чувствах? При това на Изабел?

Не можех.

Отговорих й искрено, като просто спестих част от истината:

— Не мисля, че съм заразна. Защо?

— Ще ми се да отидем някъде с теб, но нямам желание междувременно да лепна бубонна чума.

— Ела в задния ни двор — казах. — Аз съм в гората.

— Гората. Яко! Бих предпочела да отида някъде, за да изпусна парата с помощта на съвършено непродуктивна пазарна терапия, но предполагам, че гората е великолепна и социално приемлива алтернатива. Доколкото чувам, това е новият писък на модата сред хлапетата. Да си нося ли ски? Или палатка?

— Просто ела — промърморих.