Копнеж

— Всичко наред ли е при теб? — попитах. Думите прозвучаха странно, докато се изплъзваха измежду устните ми, сякаш не бяха толкова искрени, както когато ги произнасяше Сам.

Изабел изсумтя отегчено и отвори очи.

— Психиатърът на майка ми задава подобни въпроси. — Тя се протегна по начин, който показваше, че тези въпроси имат крайно приспивен ефект върху нея, след което заяви. — Отивам да си взема нещо за пиене. Имате ли сода в тази къща?

Почувствах облекчение, задето се бях измъкнала толкова лесно, и се зачудих дали се очакваше да попитам отново. Сам най-вероятно би го направил. Аз обаче не можех да разсъждавам като него особено продължително, така че отговорих:

— Има няколко кутии на вратата на хладилника и още в лявото чекмедже.

— Ти искаш ли? — попита Изабел. Едно от картончетата ми за отбелязване на книги беше паднало на пода и залепна за босия й крак. Тя изви ходилото си настрани и го отлепи.

Замислих се. Стомахът ми все още бунтуваше.

— Джинджифилова лимонада, ако е останала.

Изабел се измъкна от стаята и след малко се върна с кутия сода и още една с джинджифилова лимонада, която ми подаде. Натисна бутона на радиото до леглото ми със средния си пръст и пусна любимата станция за алтернативна музика на Сам. Звукът не беше много ясен, защото излъчваха някъде южно от Дълът. Въздъхнах. Това не беше любимата ми музика, но ми напомняше за него дори повече от книгата му върху нощното шкафче или забравената му раница на пода между етажерките. Усещах липсата му още по-настоятелно сега, когато слънцето почти се бе скрило зад хоризонта.

— Все едно съм в караоке клуб — каза Изабел и превключи на някаква поп станция от Дълът. Излегна се по корем до мен там, където обикновено би лежал Сам, и отвори кутията си със сода.

— Е, какво има в тази книга? Хайде, почети ми малко. Нямам търпение да чуя малко научни глупости.

Стори ми се сериозна, така че нямаше причина да не отворя учебника на урока по история. Въпреки това не исках да й чета. Исках просто да обвия ръце около себе си, да си легна в леглото и да чувствам как липсата на Сам ме изпълва.

Изабел

Първоначално се чувствах прекрасно. Просто си лежах в леглото, без да правя нищо, без родители или спомени, които да нарушават спокойствието ми. От радиото до мен се носеше тиха музика, а Грейс се мръщеше над книгата си, докато прелистваше страниците, като от време на време отгръщаше назад, за да се намръщи още по-силно на нещо в текста. Чувах как майка й се размотава из останалата част на къщата и след малко под вратата нахлу миризмата на прегорял хляб. Беше успокояващо да живееш нечий чужд живот. И наистина чудесно да бъдеш с приятел, с когото не ти се налага непременно да разговаряш. Почти можех да забравя за това, че Грейс беше болна от нещо.

По някое време се пресегнах към нощното шкафче, където до радиото лежеше книга с опърпани краища. Не можех да си представя, че някой е способен да чете книга толкова дълго, че да я докара до подобно състояние. Изглеждаше сякаш е била прегазена от училищен автобус, след като някой се е къпал с нея във ваната. На корицата пишеше, че това са стихове на Райнер Мария Рилке в оригинал и с преводи от немски. Не звучеше особено интересно, още повече че според мен поезията със сигурност се използваше като изтезание в някои от по-вътрешните кръгове на ада, но нямах нищо друго за правене, така че я взех.

Книгата се отвори сама на някаква страница в особено окаяно състояние. Имаше записки в полетата, както и няколко подчертани реда: Към кого бихме могли да се обърнем, изпаднали в нужда? Не към ангелите, не и към хората, а хитрите диви зверове вече знаят, че нашият свят на тълкувания никога не е бил наш дом. Отстрани беше написано със завъртян почерк, който не можех да разпозная: findigen = хитри, gedeuteten = тълкувания?, както и разни други бележки и думи на немски. Вдигнах книгата по-близо до лицето си, за да прочета някаква особено дребна бележка в ъгъла на страницата и осъзнах, че това томче явно е принадлежало на Сам, защото носеше миризмата от къщата на Бек. Тази миризма разбуди в мен серия от спомени. Джак лежи в леглото, виждах го как се превръща във вълк пред очите ми, наблюдавах как брат ми умира.

Отново сведох поглед към страницата. Ех, нощите: има нощи, когато вятърът, идващ от необятни селения, разяжда лицата ни.