Копнеж

Не мисля, че бях започнала да харесвам поезията повече, отколкото преди да взема книгата, така че я върнах обратно на нощното шкафче и положих глава на възглавницата, върху която бе опъната покривката за легло. Това сигурно е била половината, където бе спал Сам, когато се е промъквал тук, защото разпознах миризмата му. Трябваше да му го призная, искаше се доста кураж, за да идва в тази къща нощ след нощ само за да бъде с Грейс. Представих си го как лежи тук до нея. Бях ги виждала как се целуват… как Сам прегръщаше силно Грейс, когато си мислеше, че никой не ги вижда, и как обичайното строго изражение на Грейс изчезваше напълно под досега на устните му. Беше лесно да си ги представя как лежат тук заедно и се целуват, притиснали телата си едно в друго. Споделят дъха си, докато устните им се притискат бързо към вратове и рамене, към върхове на пръсти. Усетих как ме изпълва копнеж по нещо, което не притежавах и не знаех как да назова. Това ме накара да се замисля за ръката на Коул, плъзнала се по шията ми, и за това колко горещ бе дъхът му в устата ми. Внезапно осъзнах, че на другия ден със сигурност щях да му се обадя или да се опитам да го открия, ако това изобщо беше възможно.

Повдигнах се на лакти, опитвайки се да прочистя главата си, замъглена от мисли за ръце върху бедра и за аромата на Сам върху възглавницата. Обърнах се към Грейс:

— Чудя се какво ли прави Сам в момента.

Тя тъкмо бе хванала някаква страница от книгата между пръстите си; в момента не се мръщеше, репликата ми бе изтрила гримасата от лицето й, заменяйки я с някакво далеч по-неясно изражение. Ядосах се на себе си, задето бях казала това, за което действително си мислех.

Грейс внимателно пусна страницата и я заглади с ръка. После притисна длан към поруменялата си буза и я плъзна към брадичката си. Най-накрая каза:

— Обеща, че ще пробва да ми се обади тази нощ.

Продължаваше да ме гледа със същия празен поглед и изражение, което не можех да разчета, така че добавих:

— Просто се чудех дали някой от другите вълци вече не се е трансформирал в човек, освен него. Срещнах един от тях. — Това беше достатъчно близо до истината, така че дори свещеник не би се изчервил, ако произнесеше нещо подобно.

Лицето на Грейс се проясни.

— Знам. Той ми каза, че вече е видял един. Наистина ли си го срещала?

Дяволите да го вземат, какво толкова. Казах й:

— Заведох го до къщата на Бек в нощта, когато те откараха в болницата.

Очите й се разшириха, но преди да успее да ме попита още нещо, звънецът на входната врата нададе шумния си, неприятен писък.

— Пицата ви е тук — провикна се майка й с жизнерадостен тон и всичко, което двете с Грейс бихме могли да си кажем, беше безвъзвратно изгубено.

Грейс

Пицата пристигна и Изабел даде едно парче на мама, нещо, което аз не бих направила. Майка ми се оттегли в студиото си, така че холът вече беше на наше разположение. Навън, отвъд стъклената врата към задната тераса, небето беше почерняло напълно и бе невъзможно да се определи дали е седем вечерта или полунощ. Седнах на дивана с чиния в скута си, съдържаща едно-единствено парче пица, а Изабел се настани в другия край с две парчета в чинията. Тя ги попи изтънчено със салфетка, като внимаваше да не размести гъбите. По телевизията вървеше филмът Хубава жена и в момента героинята на Джулия Робъртс пазаруваше в разни магазини, където Изабел сигурно би се чувствала като у дома си. Останалата част от пицата лежеше в кутията върху масичката за кафе, която се намираше между нас и телевизора. Имаше тонове плънка.

— Яж, Грейс — подкани ме Изабел, след което ми подаде руло хартиени кърпички.

Погледнах към пицата и се опитах да си я представя като храна. Изумително беше как едно самотно парче топла пица, от което в чинията ми се бе стекла разтопена моцарела, можеше да ми причини това, което разходката в гората не бе успяла: да ме накара да се почувствам извънредно зле. Само един поглед към храната бе достатъчен, за да накара стомаха ми да се разбунтува, но това беше нещо далеч по-сериозно от обикновено гадене. Това беше нещото, което ме бе обладало преди: треската, която всъщност не беше треска. Болестта, която беше нещо повече от главоболие, повече от болки в стомаха. Болестта, която вече бях самата аз.

Изабел ме погледна и аз знаех какъв въпрос ще последва. Обаче замълчах. Смътното усещане, което ме бе сполетяло в гората, сега разяждаше стомаха ми и се страхувах от това какво мога да кажа, ако проговоря.

Пицата пред мен вече бе нещо, което дори не можех да си представя, че поглъщам.

Тук се чувствах далеч по-ранима и беззащитна, отколкото в гората, заобиколена от вълците. Не желаех Изабел да бъде с мен в момента. Нито пък мама. Исках Сам.

Изабел

Грейс беше пребледняла. Гледаше лицата ни с ужас, сякаш очакваше парчето всеки момент да изскочи от чинията и да я ухапе. След малко притисна ръка към стомаха си и каза:

— Ей сега се връщам.

Надигна се неуверено от дивана и се насочи към кухнята. Когато се върна, носеше нова кутийка с джинджифилова лимонада и шепа хапчета.