Копнеж

— Вие двамата сте идиоти. — Тонът му обаче се беше смекчил. Той избута Пол от пътя си и излезе от кухнята. — Колко пъти трябва да ви казвам, че ако искате някой лекар да ви повярва, първо ще трябва да го ухапете?

Пол и Улрик се спогледаха.

— Ама той сериозно ли говори? — попита Пол.

— Не мисля — каза Улрик.

Скоро разговорът се насочи към други теми, а Улрик приключи с тестото и го покри с кърпа, за да втаса, но аз никога не забравих урока си от този ден: лекарите не могат да ни помогнат с нищо в нашата битка с природата ни.

Мислите ми се върнаха към Виктор. Не можех да се отърся от спомена за това как без никакви усилия се превръщаше от човек във вълк и обратно.

Коул очевидно също не можеше, защото влезе в кухнята и се облегна на плота с отегчено изражение. Сбърчи нос, щом усети силната миризма на мая, изпълнилата кухнята, и отбеляза:

— Би трябвало да съм изненадан от това, че се занимаваш с печива, но всъщност не съм. Все още не мога да си избия от главата колко несправедливо е всъщност, че Виктор не може да остане човек, а аз не мога да остана вълк. Трябваше да е обратното.

Положих усилия раздразнението да не проличи в гласа ми, когато отвърнах:

— Аха. Схващам. Ти искаш да бъдеш вълк. Не искаш да бъдеш Коул. Мисля, че вече беше достатъчно ясен. Е, не разполагам с магическа формула, с която да те накарам да останеш вълк. Съжалявам. — Чак сега забелязах, че бе оставил до себе си върху плота бутилка уиски. — Откъде взе това?

— От кабинета — ухили се Коул доволно. — Защо те дразни толкова?

— Не съм възхитен от идеята да се напиеш.

— Аз пък не съм възхитен от идеята да стоя трезвен. Така или иначе, имах предвид, че никога не си казвал какъв ти е проблемът с желанието ми да бъда вълк.

Извърнах се към мивката, за да измия брашното от ръцете си. То се проточи на тънки нишки между пръстите ми, докоснато от водата. Замислих се какво точно да кажа, докато се миех старателно.

— Преживях много неприятни неща, за да остана човек. Познавам едно момче, което умря, докато се опитваше да постигне същото. Бих дал всичко на света, за да може останалата част от семейството ми да бъде тук с мен, но те са принудени да прекарват зимата в тези гори, без дори да помнят кои са всъщност. Да бъдеш човек е… — щях да кажа изключителна привилегия, но си помислих, че тези думи звучат прекалено помпозно. — В живота като вълк няма никакъв смисъл. Ако не притежаваш спомени, все едно никога не си съществувал. Не можеш да оставиш нищо след себе си. Искам да кажа… да защитя човечността? Това е всичко, което има значение. Защо искаш да отхвърлиш с лека ръка живота си?

Не споменах нищо за Шелби. Шелби, единствената друга сред нас, която искаше да бъде вълк. Знаех защо бленуваше да изостави човешкия си живот. Което не означаваше, че съм съгласен с нея. Надявах се вече да е пленник на гората завинаги.

Коул отпи глътка уиски и потръпна, докато преглъщаше.

— Ти вече сам си отговори на въпроса. Онзи момент с изгубването на спомените. Бягството е чудесна терапия.

Обърнах се, за да го погледна. Изглеждаше ми нереален насред тази кухня. Повечето хора трябва да се борят, за да бъдат харесани… стават ти по-симпатични, колкото по-добре ги опознаваш и ги обикваш. Но Коул някак бе прескочил директно към края на тази игра, със суровата си красота на холивудска звезда. Той просто не се нуждаеше от ничия любов, за да бъде харесан.

— Не мисля така — казах. — Не мисля, че това е добра причина.

— Така ли? — попита ме с любопитство. С изненада установих, че в тона му не се долавяха заядливи или подигравателни нотки, а само бегъл интерес. — В такъв случай защо винаги пикаеш в банята на горния етаж?

Зяпнах.

— Какво, мислеше си, че не съм забелязал? Да, бе! Винаги отиваш горе, за да пикаеш. Може би смяташ, че банята на долния етаж е мръсна, но на мен ми се вижда съвсем прилична. — Коул скочи на земята от плота, върху който бе приседнал, и залитна леко, когато стъпи на крака. — Според мен просто избягваш онази вана. Прав ли съм?

Нямах представа как би могъл да е научил за миналото ми, но предположих, че това не беше някаква недостъпна тайна. Може би дори самият Бек му беше разказал, въпреки че самата мисъл за това ме накара да се почувствам зле.

— Това е дреболия — казах. — Да отбягваш ваните, защото родителите ти са се опитали да те убият в банята, не е същото, като да отбягваш собствения си живот, търсейки вълчата забрава.

Той се усмихна широко. Алкохолът го превръщаше в един извънредно добродушен и приветлив Коул.

— Хубаво, Ринго, хайде да сключим сделка. Ти ще спреш да отбягваш онази вана, а аз ще спра да отбягвам живота си.

— Да бе, точно така ще стане — изсумтях. Единственият път, когато бях попадал във вана след онази история с родителите ми, беше, когато Грейс се бе опитала да ме стопли миналата зима. Да не говорим, че тогава трансформацията напредваше и почти не осъзнавах къде се намирам. Освен това вярвах на Грейс. Не и на Коул.