Копнеж

— Не, сериозно. Аз обичам да си поставям разни цели — настоя Коул. — Щастието, поне така си мисля, идва от постигането на тези цели, нали така? Боже, тая пиячка е наистина страхотна. — Той остави бутилката уиски върху плота. — В момента ми е супер топличко и съм на кеф. Е, какво ще кажеш? Ти скачаш в онази вана, а аз посвещавам живота си на това да запазя човешкото в себе си и Виктор. Не виждам къде е проблемът, след като ваната е такава дреболия?

Усмихнах се тъжно. Той беше знаел от самото начало, че няма никакъв шанс да ме накара да се приближа до банята на долния етаж.

— Туше — казах. Спомних си кога за последно бях чул тази дума: когато Изабел дойде в книжарничката, докато аз си пиех зеления чай. Струваше ми се, че това се е случило преди години.

Коул

Ухилих му се широко. Изпълваше ме онази приятна, бавно разливаща се из тялото топлина, прелестното усещане, което може да бъде постигнато единствено чрез твърдия алкохол.

— Виждаш ли, Ринго, и двамата сме яко чалнати. Направо ни се пръскат задниците от лични проблеми.

Сам просто ме наблюдаваше. Всъщност не приличаше толкова на Ринго, колкото на един сънлив Джон Ленън с жълти очи, ако трябваше да бъда честен, но Джон просто не звучеше като готин прякор. Внезапно изпитах съчувствие към него. Бедното хлапе не можеше дори да пикае на долния етаж, защото родителите му се бяха опитали да го убият. Звучеше доста гадно.

— Какво ще кажеш за малко психотерапия, а? — попитах. — Нощта ми се струва просто прекрасна за психотерапия, човече.

— Благодаря, но предпочитам да се оправям с проблемите си лично — отвърна Сам.

— Хайде бе — подадох му бутилката уиски, но той поклати глава. — Ще те накара да се отпуснеш — осведомих го. — Няколко здрави глътки и направо ще се метнеш в тая проклета вана, за да отплуваш с нея към Китай.

Гласът на Сам вече не беше толкова дружелюбен:

— Не и тази вечер.

— Пич — казах, — правя опит да се сближим. Опитвам се да ти помогна. Опитвам се да помогна и на себе си. — Стиснах го дружески за ръката, но той се опита да се освободи от хватката ми. Мисля, че дори не го направи съзнателно. Повлякох го към вратата на кухнята.

— Коул — обади се Сам, — много си пиян. Пусни ме.

— Аз пък ти казвам, че ще понесеш доста по-лесно всичко това, ако и ти се понапиеш. Преразгледа ли моята неустоима оферта за уискито?

Вече бяхме в коридора. Сам се дръпна отново.

— Не, не съм. Коул, хайде де! Ама ти сериозно ли? — Той вече всячески се опитваше да се измъкне. Бяхме на метър от вратата на банята. Сам опита да се запъне на едно място. Наложи ми се да използвам и двете си ръце, за да продължа да го бутам напред. Беше изненадващо силен. Изобщо не бях предполагал, че някой толкова мършав като него ще се окаже способен да ми даде такъв отпор.

— Аз помагам на теб, ти помагаш на мен. Просто си помисли колко по-добре ще се почувстваш, когато се изправиш лице в лице с демоните си — казах. Не бях сигурен дали това е вярно, но поне звучеше добре. Също така трябваше да призная, че голяма част от мен беше адски любопитна да види какво ще направи Сам, когато застане срещу тази всемогъща вана.

Бутнах го през вратата и натиснах ключа за лампата с лакът.

— Коул… — промълви отчаяно той. Гласът му внезапно бе станал много по-тих.

Това беше просто вана. Просто една празна вана от най-обикновения възможен тип. Беше заобиколена от плочки с цвят на слонова кост, а завесата на душа бе дръпната встрани. До канала лежеше мъртъв паяк. При вида му Сам внезапно започна да се бори яростно и се наложи да използвам цялата си сила, за да го задържа. Усетих как мускулите му се напрягат до крайност под пръстите ми.

— Моля те — простена той.

— Това е просто една вана — отсякох и го хванах още по-здраво. Оказа се обаче, че няма нужда да го правя. Сам напълно се бе отпуснал в ръцете ми.

Сам

За един кратък миг видях помещението такова, каквото е. По начина, по който трябва да съм гледал на него през първите седем години от живота си: това беше една най-обикновена баня. После очите ми се спряха върху ваната и не можах да понеса гледката.

Аз седях на масата за хранене. Баща ми седеше до мен, майка ми не беше го правила от седмици. Майка ми каза:

Не мисля, че мога да го обичам вече. Това не е Сам. Това е адско изчадие, което понякога прилича на него.

В чинията ми имаше грах. Не обичах грах. Бях изненадан да видя нещо подобно пред себе си, защото майка ми знаеше това. Не можех да спра да гледам малките зелени зрънца.

Баща ми каза:

Знам.

Сега Коул ме разтърсваше:

— Не умираш — говореше ми той. — Всичко се случва в главата ти.