Копнеж

Очите й се завъртяха към мен, черни и бездънни, а един от предните й крака помръдна, задвижен от спомена за това как бе тичала между дърветата. Имаше нещо кошмарно в мълчаливия ужас. В скритите емоции, които не можеха да бъдат изразени.

— Съжалявам — казах й. — Не ти мисля злото.

Забих клона между ребрата й.

Веднъж.

Втори път.

Тя изпищя. Пронизителен писък, който не беше нито човешки, нито животински, принадлежеше на нещо, напълно изгубило същността си. Звук, който никога не можеш да забравиш, независимо колко много прекрасни неща ще чуеш след него. После настана тишина, защото в пронизаните й дробове не бе останал въздух.

Тя беше мъртва, а аз исках да съм на нейно място. Щях да открия как да остана вълк. Просто не можех да продължавам така.

Двайсет и девета глава Грейс

Не мислех, че изобщо ще мога да заспя, но бях събудена от почукване на вратата, така че в крайна сметка май се бях успяла. Отворих очи. В стаята все още беше тъмно. Часовникът показваше, че е сутрин, но съвсем отскоро. Върху дисплея му светеха цифрите 5:30.

— Грейс — гласът на майка ми беше прекалено силен като за пет и трийсет. — Трябва да поговорим с теб, преди да излезем.

— Къде ще ходите? — Собственият ми глас беше дрезгав и закономерно сънен.

— В Сейнт Пол — заяви нетърпеливо тя, сякаш бях длъжна да го знам. — Облечена ли си?

— Как точно мога да бъда облечена в пет? — измърморих, но й казах да влезе, защото бях спала с фланелка и долнище на пижама. Мама натисна ключа на лампата и аз потръпнах, когато внезапният блясък се вряза в очите ми. Имах време точно колкото да забележа, че тя бе облечена в артистичната си риза с буфан ръкави, когато татко се появи зад нея. Устните на мама бяха извити в тънка делова усмивка, сякаш се канеше да ми продаде нещо, а лицето на татко изглеждаше като направено от восък. Не помнех някога да съм виждала и двамата с толкова неловки изражения.

Те размениха погледи; можех ясно да си представя невидимите комиксови балончета, които изскачат над главите им: Ти започни. Не, ти започни.

Аз започнах. И казах:

— Как се чувстваш днес, Грейс?

Мама махна с ръка към мен, сякаш беше очевидно, че съм си съвсем добре, особено щом бях достатъчно здрава, за да бъда саркастична.

— Днес е денят за лимитираните серии произведения на изкуството.

Тя млъкна, за да види дали имам нужда от допълнителни разяснения. Нямах. Мама ходеше там всяка година — излизаше преди зазоряване с кола, претъкана с картини, и се връщаше някъде след полунощ, изтощена и с далеч по-празен багажник. Татко винаги ходеше с нея, ако не беше на работа. Аз бях отишла една година. Ставаше дума за една огромна сграда, пълна с мами и хора, които купуваха картини като мамините. Не повторих.

— Ами хубаво — казах. — Какво общо имам аз с това?

Мама погледна към татко.

— Припомняме ти, че все още си наказана да си стоиш вкъщи — обясни той. — Независимо от това, че нас няма да ни има.

Надигнах се в леглото, горяща от възмущение.

— Е, можем да ти вярваме, нали така? — добави мама. — Че няма да направиш нищо глупаво.

Думите излязоха от устата ми бавно и отчетливо заради усилията, които полагах да не ги изкрещя.

— Да разбирам ли, че вие, хора, просто… се опитвате да си отмъстите? Защото аз… — щях да продължа със спестявах цяла вечност, за да подаря това на Сам, но по някаква причина самата идея да довърша изречението накара гърлото ми да се свие. Затворих очи и ги отворих отново.

— Не — каза татко. — Ти си наказана. Казахме, че си наказана да си останеш в къщи до понеделник, и точно това ще се случи. Съжаляваме, че ангажиментът на Сам попада в тези времеви рамки. Може би някой друг път. — Изражението му изобщо не намекваше, че съжалява за каквото и да било.

— Тези неща се уговарят с месеци предварително, татко.

Никога не бях мислила, че ще видя устните на татко изкривени по толкова неприятен начин.

— Е, може би в такъв случай ще се научиш да обмисляш действията си малко по-добре.

Можех да усетя как зараждащото се главоболие пулсира точно между веждите ми. Притиснах юмрук към челото си, после вдигнах очи.

— Татко, това беше подаръкът за рождения му ден. Това беше единственото нещо, което получи за рождения си ден. От когото и да било. Този запис наистина значи много за него. — Гласът ми просто… спря. Наложи се да преглътна, преди да продължа. — Моля ви, просто ме пуснете да отида. Накажете ме в понеделник. Накарайте ме да се занимавам с общественополезен труд. Наредете ми да ви изчистя тоалетните с четката си за зъби. Просто ме пуснете да отида.

Мама и татко се спогледаха и за един — единствен глупав момент си помислих, че може би наистина го обмислят.

После мама каза:

— Не искаме да бъдеш насаме с него за толкова дълго време. Вече му нямаме доверие.

Или нямате доверие на мен. Просто го кажете.

Но те не го казаха.

— Отговорът ни е „не“, Грейс — натърти татко. — Можеш да го видиш утре. Бъди благодарна, че ти позволяваме дори това.