Копнеж

Така, когато се завъртях по гръб и видях танцуващите пред погледа ми хартиени птички, висящи от тавана, не бях изненадана. А просто учудена. Десетки оригами с най-различен размер, цвят или форма се движеха над мен, оживели от въздуха, нахлуващ през решетките на отоплителната инсталация. Светлината бе станала ярка и хвърляше сенки с формата на птички навсякъде из стаята: по тавана и стените, по рафтовете с книги, по одеялото и лицето ми. Беше красиво.

Зачудих се колко ли дълго съм спала. Запитах се и къде ли е Сам. Протегнах ръце над главата си и осъзнах, че през отворената врата долита далечният звук на течаща вода. Чух и гласа на Сам, който се извисяваше над шума от душа: Тези прелестни стъклени дни, / блестящи в слънчевата светлина, / не мога и да сравня дори / с мрака, който тегнеше някога. Изпя го още два пъти, заменяйки думата „блестящи“ първо с „променени“, а после с „растящи“. Гласът му отекваше между стените на банята и звучеше някак мокро.

Усмихнах се, въпреки че не бе тук, за да ме види. Скандалът с родителите ми изглеждаше като нещо, случило се много отдавна с някоя друга Грейс. Изритах одеялото и станах. При движението закачих с глава една от птичките, която се завъртя в шеметен пирует. Хванах с ръка конеца, за да я успокоя, и след това огледах оригамитата отблизо. Това, чийто покой бях нарушила, беше сгънато от вестник. По-нататък имаше едно, направено от лъскавата корица на списание. Друго бе родено от красива опаковъчна хартия с преплетени цветя и листа. Едно май бе направено от данъчна декларация, имаше и мъничка безформена птичка от две слепени еднодоларови банкноти, а до нея висеше друга, от бележник на институт за задочно обучение в Мериленд. Толкова много истории и спомени бяха размахали хартиените си криле край мен.

Видях, че тази, която бе висяла точно над възглавницата ми, беше сгъната от листче, върху което разпознах почерка на Сам. Различих думите момиче, лежащо в снега.

Въздъхнах. Чувствах се странно празна. Не по лошия начин. По-скоро сякаш дълго време бях изпитвала болка и сега внезапно осъзнавах, че тя си е отишла. Това е чувството, когато си рискувала всичко, за да бъдеш с едно момче, и разбереш, че то е точно това, за което си мечтала. Чувството, че през цялото време си грешала и всъщност не си картина, а просто късче от пъзел и най-сетне си открила парченцето, което пасва до теб.

Отново се усмихнах, докато птичките танцуваха край мен.

— Здрасти — каза ми Сам от вратата. Гласът му беше предпазлив, сякаш не бе съвсем сигурен какво точно място заема в живота ми тази сутрин, след дните, в които бяхме разделени, мократа му коса стърчеше във всички посоки и бе облякъл риза с якичка, която го караше да изглежда странно официален въпреки разчорлената коса и сините му джинси. Цялото ми същество крещеше от радост: Сам, Сам, най-накрая Сам.

— Здравей — отвърнах, неспособна да сторя каквото и да било друго, освен да се ухиля щастливо. Прехапах устни, но усмивката не изчезна, а стана още по-широка и отрази онази, изгряла върху лицето на Сам. Стоях там, сред птичките, с чаршафите на леглото, които все още пазеха формата на тялото ми, докато слънчевите лъчи огряваха мен и него, а всички тревоги от предишната нощ ми се струваха безпочвени и незначителни, сравнени с яркия блясък на тази утрин.

Внезапно бях завладяна от мисълта какъв невероятен човек е момчето пред мен, а единственото, което имаше значение, беше, че той е мой, а аз съм негова.

— Точно в момента — каза Сам и аз забелязах, че държи в ръка фактурата за днешния ден в студиото, сгъната като птичка с огрени от слънцето крилца — ми е трудно дори да си представя, че нейде по света би могло да вали.

Трийсета глава Коул

Не можех да разкарам миризмата на кръвта й от ноздрите си.

Сам го нямаше, когато стигнах до дома на Бек. Колата му не беше на алеята, а самата къща беше пуста. Влетях в банята на долния етаж — постелката все още беше събрана на една страна след боричкането ни от предишната вечер — и пуснах максимално горещата вода, която можех да понеса. После сложих ръце под струята, наблюдавайки как кръвта се стича към канала. Изглеждаше черна на мътната светлина от крушката зад завеската на душа. Триех яростно длани една в друга, в опит да отмия и последната следа от кошутата, и търках ръцете си чак до лактите. Независимо колко се стараех с миенето обаче, все още я подушвах. Всяко вдишване, което изпълваше ноздрите ми с миризмата й, извикваше нейния образ. Черното смирено око, което ме наблюдаваше, докато аз гледах пулсиращите вътрешности.

После си спомних и погледа на Виктор, докато лежеше на пода в колибата, горчивината в очите му, докато непрекъснато сменяше формата си. Поредната моя грешка.