Копнеж

— Да, новородена песничка. Или по-скоро песничка — зародиш. Не мисля, че все още си има дори крайници. Чакай, май обърках бебетата с поповите лъжички.

Замислих се сериозно кое точно се развиваше първо при бебетата и изобщо не успях да се сетя. На всичкото отгоре това ми отне прекалено много време и вече така или иначе бе късно да пусна някоя забавна реплика в отговор. Така че зададох нов въпрос:

— За мен ли беше?

— Те всичките са за теб.

— Е, значи не ти е особено трудно.

— На теб може и да не ти е трудно. Ти трябва просто да се носиш през живота и да си бъдеш Грейс, докато от мен се очаква да подтичвам край теб, за да не изоставам със стиховете си от бързината, с която се променяш. Ти не си просто някаква фиксирана цел, към която да насоча стрелите на музата си, нали разбираш.

Намръщих се. Винаги се бях възприемала като човек, чиято неспособност да се промени е направо дразнеща.

— Знам какво си мислиш. Но ти си тук с мен, нали така? — попита Сам, използвайки свободната си ръка, за да посочи към седалката. — Борила си се, за да бъдеш с мен, вместо просто да позволиш на вашите да те накажат за цяла седмица. Подобен бунт си е вдъхновение за цели албуми.

Той не знаеше дори половината от истината. Бях залята от разнообразни емоции, включващи вина, самосъжаление, несигурност и изнервеност. Не знаех кое би било по-лошо: да му призная, че всъщност все още съм наказана, а вътре в мен нещо чуждо набира все по-голяма мощ, или да не го сторя. Знаех обаче едно нещо: не можех да пазя тези неща в тайна от него. Но нямах намерение да развалям този ден. Неговият първи съвършен рожден ден. Може би довечера. Може би утре.

Всъщност май бях по-сложна личност, отколкото си мислех. Все още не виждах как точно действията ми биха могли да послужат като вдъхновение за албум, но оценявах факта, че наистина съм направила нещо, което е впечатлило Сам. Най-малкото защото той ме познаваше по-добре, отколкото самата аз познавах себе си. Промених леко посоката на разговора:

— Как мислиш да кръстиш албума си?

— Е, днес няма да записвам албум. Ще направя демо запис.

Махнах с ръка.

— Добре де, когато запишеш албум, какво ще бъде заглавието му?

— Ами ще носи моето име.

— Това е тъпо. Винаги съм мразела албуми без заглавия.

— „Счупени играчки“.

Поклатих глава:

— Това ми звучи по-скоро като име на група.

Той ме щипна малко по-силно и аз изписках.

— „В преследване на Грейс“.

— Не, моето име не бива да присъства — заявих непреклонно.

— Е, ти правиш задачата направо непосилна. „Хартиени спомени“?

Замислих се:

— Това пък защо? О, да, птичките. Струва ми се странно, че никога не съм знаела за тези птички в стаята ти.

— Не съм правил нови, откакто те срещнах като човек — напомни ми Сам. — Последните са от по-миналото лято. Всичките ми нови птички са в книжарницата или в твоята стая. Старата ми спалня е нещо като музей.

— Вече не е — казах, поглеждайки към него. В светлината на утрото изглеждаше блед, сякаш кожата му бе вледенена. Преминах в другата лента просто за да направя нещо.

— Права си — призна. Отпусна се назад, изтегляйки ръката си иззад мен, след което прокара пръсти по решетката на климатика пред себе си. Пръстите му ми липсваха. Без да ме поглежда, той каза:

— За какъв човек мислиш, че родителите ти биха искали да се ожениш? Някой по-добър от мен?

Изсумтях:

— На кого му пука какво е тяхното мнение?

Твърде късно осъзнах какво точно бе казал, а дотогава вече не знаех какво да му отговоря. Не знаех дали наистина е имал точно това предвид. Не бе прозвучало точно като предложение за женитба. Не беше същото. Не знаех как точно ме накара да се почувствам всичко това.

Сам преглътна, докато си играеше да отваря и затваря решетката, отново и отново.

— Чудех се какво щеше да се случи, ако не ме беше срещнала. Щеше да завършиш училище и да спечелиш стипендия за някои от онези университети, в които отиват математическите гении. После щеше да срещнеш някой изключително чаровен, преуспял и забавен умник.

От всички неща, които ме удивяваха у Сам, това винаги беше най-озадачаващото: неговите внезапни пристъпи на самосъжаление. Бях чувала достатъчно пъти как татко успокоява мама, когато изпадне в подобни състояния, за да направя паралел между нея и Сам. Дали това беше нещо, което вървеше в комплект с творческото мислене?

— Не ставай глупав — казах му. — Аз не си губя времето с размисли какво би се случило, ако беше измъкнал някое друго момиче от снега.

— Наистина ли? Е, това е успокояващо. — Той увеличи парното и постави ръцете си над решетките. Слънцето вече приличаше през предното стъкло, но Сам беше като котките — за него никога не бе прекалено топло. — Все още ми е трудно да свикна с мисълта, че ще си остана човек завинаги. И че ще имам възможността да порасна. Това ме кара да се замисля, че май ще трябва да си намеря работа.

— Още една? Освен книжарницата?