Копнеж

— Нямам идея за финансовата страна на нещата в къщата. Знам, че в банката има някакви пари, върху които се трупа лихва, а постъпват и нови средства от някакъв фонд или нещо от сорта. Ако съдя по бележките, сметките се плащат автоматично оттам, но всъщност не знам никакви подробности. Не искам да изразходвам всичките тези пари, така че…

— Защо не поговориш с някого в банката? Сигурна съм, че там ще ти дадат извлечения, за да видиш как точно стоят нещата.

— Не искам да разговарям с никого, докато не съм сигурен, че Б… — Сам млъкна. Не за да направи пауза. Просто млъкна, поставяйки точката на неочаквано място. Загледа се през прозореца.

Отне ми известно време, за да схвана какво щеше да каже. Бек. Не искаше да разговаря с никого, докато не се убедеше, че Бек наистина няма да се трансформира обратно. Върховете на пръстите му, притиснати към решетките на климатика, бяха побелели, а главата му бе сгушена между раменете.

— Сам — казах, извръщайки поглед към него, доколкото можех, без да отклонявам за дълго очи от пътя, — добре ли си?

Той сви ръцете си в юмруци и ги положи в скута си.

— Защо му трябваше да създава тези нови вълци, Грейс? — проговори той най-накрая. — Така нещата стават толкова по-трудни. А се оправяхме чудесно.

— Нямаше как да знае за теб — отбелязах, поглеждайки го отново. Прокарваше бавно пръст по челото и надолу по носа си. Започнах да се оглеждам за отбивката, където трябваше да завием. — Той е смятал, че… — И този път аз бях тази, която не можа да довърши изречението си… че това е твоята последна година.

— Но Коул… не знам какво да правя с Коул — призна Сам. — Чувствам, че трябва да направя нещо, но не знам какво. Само ако видиш очите му, Грейс. О, божичко, ако видиш очите му ще разбереш, че не е съвсем нормален. Нещо в него се с прекършило безвъзвратно. Освен това другите двама… И Оливия… А аз искам да отида в колеж, но трябва… все някой трябва… Не знам какво точно се очаква от мен, но тази отговорност ме смазва. Не знам къде свършва това, което Пек би искал да сторя, и къде започва това, което самият аз очаквам от себе си. Просто… — гласът му заглъхна, а аз не знаех какво да направя, за да го успокоя.

Няколко безкрайни минути пътувахме в мълчание, от радиото се лееше бързо китарно соло, а белите ограничителни линии на пътя препускаха край нас. Сам беше притиснал пръсти към горната си устна, сякаш бе учуден, че е признал собствената си несигурност.

— Все още се събуждам — казах.

Той ме погледна неразбиращо.

— Заглавието за албума ти. „Все още се събуждам“.

Долових в очите му напрежение, може би изненада, заради доброто ми попадение.

— Точно това е усещането. Точно това. Някой ден ще свикна с мисълта, че е утрин, а аз ще бъда човек до края на деня. Чак до самия край на всички мои дни. Но дотогава ще се лутам безпомощно.

Отново извърнах очи към него и срещнах погледа му.

— Всички се лутаме безпомощно. Един ден всички осъзнаваме, че няма да бъдем вечно деца и ще ни се наложи да пораснем. При теб този момент просто се появява по-късно, отколкото при другите хора. Ще се оправиш.

Усмивката на Сам беше тъжна, но искрена.

— Ти и Бек определено сте от един дол дренки.

— Предполагам, че затова ни обичаш и двамата.

Сам раздвижи пръсти, сякаш свиреше на въображаема китара, и кимна. После каза замислено:

— „Все още се събуждам“. Някой ден, Грейс, ще напиша песни за теб и ще я нарека точно така. А после ще кръстя албума си на нея.

— Защото съм умна — отбелязах.

— Така е — съгласи се Сам.

Той се загледа през прозореца и това ме зарадва, защото ми даде шанс да бръкна в джоба си за кърпичка, без той да ме види. От носа ми беше потекла кръв.

Трийсет и втора глава Изабел

Дъхът излизаше с хриптене от гърдите ми при всяка трета стъпка, докато тичах. Една, за да напълня дробовете си с хладния въздух. Една, за да издишам. Една, без да дишам.

Не бях тичала от адски дълго време, а на толкова голямо разстояние — от още по-дълго. Винаги бях харесвала джогинга, защото ми даваше възможност да остана насаме с мислите си, далеч от къщата и родителите ми. След като Джак почина обаче, не исках да оставам сама с мислите си.

Сега това се променяше.

И така аз тичах отново, въпреки че беше прекалено студено, за да ми е приятно, пък и бях изгубила форма. Дори и със съвършените нови маратонки, глезените ме боляха зверски.

Тичах към Коул.

Изминаването на разстоянието от нас до къщата на Бек щеше да ме затрудни дори и във времената, когато тичах непрекъснато, така че оставих колата си на около три мили оттам, разкърших се сред мъглата и хукнах.

Тези три мили ми даваха предостатъчно време, за да променя решението си, но аз продължавах да тичам. Най-вероятно вече изглеждах кошмарно, но на кого му пукаше. Ако отивах там просто за да поговорим, не беше толкова важно как изглеждам, нали така?