Копнеж

Кимнах и при движението ударих леко главата си и пода.

— Чудесно, значи няма да направиш нищо, което да ме постави в неудобно положение, докато сме навън. Облечи нещо и ще отидем да пием кафе.

Стрелнах я с поглед, който недвусмислено казваше: и мислиш, че това ще помогне?! Тя ме дари с тънката си, жестока усмивка и каза:

— Ако все още ти се самоубива и след като поемеш дозата си кофеин, до края на деня ще имаш предостатъчно време затова.

— Уф — изсумтях, докато се надигах на крака. Новата перспектива ми даде възможност да огледам по-добре разрухата, която бях сътворил. Честно казано, изобщо не очаквах, че някога отново ще ми се наложи да се изправям. Гръбнакът адски ме болеше заради множеството последователни трансформации, които си бях причинил. — В такъв случай се надявам това кафе да е направо невероятно.

— Е, не е най-великото на света — призна Изабел. Лицето и бе придобило странно изражение, когато най-сетне се изправих: облекчение? — Но като за град, намиращ се в средата на нищото, е по-добро, отколкото може да се очаква. Облечи си нещо удобно. Имаме да вървим три мили до колата ми.

Трийсет и трета глава Сам

И отвън студиото не изглеждаше особено впечатляващо. Беше малка, запусната на вид къща с малък, запуснат на вид мини ван, паркиран пред нея. Някакъв неподвижен лабрадор се бе изтегнал на свободната част от алеята за коли, така че на Грейс й се наложи да паркира на улицата. Тя прецени наклона и дръпна ръчната спирачка.

— Това куче мъртво ли е? — попита тя. — И по-важното, мислиш ли, че това е мястото?

Посочих към лепенките върху минивана, носещи имената на всички модерни в момента независими групи от Дълъг: „Да откриеш маймуната“, „Уепц“, „Извънземни форми на живот“, не бях чувал нито една от тях — бяха прекалено малки, за да ги пускат по радиото, но имената им се срещаха достатъчно често из местните реклами, за да ги познавам.

— Аха, мисля, че това е мястото.

— Ако бъдем отвлечени от откачени хипари, да знаеш, че ти си виновен — заяви тя, докато отваряше вратата. Хладният утринен въздух нахлу в колата, понесъл със себе си ароматите на града: смог, асфалт и онази неопределима миризма на прекалено много хора, живеещи в прекалено много сгради.

— Ти избра мястото — напомних й.

Грейс ми се изплези и излезе. За секунда се олюля, но се постара бързо да заеме небрежна поза, видимо с надеждата, че не съм забелязал какво е станало.

— Добре ли си? — попитах.

— Можеше да съм и по-добре — отвърна тя и отвори багажника.

Когато хванах дръжката на калъфа на китарата, усетих как стомахът ми се свива на топка от неочаквано обзела ме нервност. Тя ме изненада не толкова с появата си, колкото с факта, че се бе появила чак сега. Искрено се надявах, че няма да забравя всичките си акорди.

Насочихме се към вратата. Кучето изобщо не повдигна глава.

— Мисля, че е мъртво — заяви Грейс.

— Аз пък мисля, че това е едно от онези неща, под които хората си държат ключовете.

Грейс пъхна пръст и в джоба на джинсите ми. Канех се да почукам на вратата, когато забелязах малка дървена табелка, върху която с маркер беше написано: Входът за студиото е отзад.

Заобиколихме сградата, където напукани стълби водеха към мазето под написана на ръка табелка: Звукозаписно студио „Анархия“ ООД. Входът е тук. Край стълбите имаше сандъче за цветя с увехнали теменужки, които явно бяха извадени твърде рано и студът ги бе уморил.

Обърнах се към Грейс:

— Анархия и отговорност. Това е доста иронично.

Грейс ми хвърли унищожителен поглед и почука на вратата. Изтрих потта, избила по дланите ми, в джинсите си.

Вратата се отвори и двамата се озовахме пред друг лабрадор, който видимо беше жив, и момиче на двайсет и нещо с червена кърпа на главата. Тя имаше толкова интересен и непривлекателен вид, че бе минала отвъд понятието за грозна и изглеждаше почти симпатична: голям счупен нос, сънливи тъмнокафяви очи и остри скули. Черната й коса беше сплетена на малки плитки, завити в сложна прическа върху главата й, която я караше да изглежда като някаква средиземноморска принцеса Лея.

— Сам и Грейс? Влизайте. — Гласът й беше разкошен, дълбок и дрезгав. Глас на пушач, въпреки че миризмата, която се носеше отвътре, беше на кафе, а не на цигари. Грейс внезапно откри своята мотивация да пристъпи в студиото, следвайки миризмата на кофеин подобно на приказен плъх, чул мелодията на флейта.

Веднъж щом вратата се затвори зад нас, мястото, където се намирахме, вече не бе мазето на занемарена постройка, а някаква футуристична космическа станция от друга вселена. Стояхме срещу цяла стена, заета от огромен звукозаписен пулт и компютърни монитори; цялата стая беше мрачна и тиха заради звукоизолацията; приглушената светлина на няколко лампи осветяваше пулта и ниско кожено диванче. Една от стените беше стъклена и гледаше към тъмно помещение с пиано и богат набор от различни микрофони.