Копнеж

— Не, Грейс го направи. Но аз намерих заразената кръв, която използвахме.

Коул ме погледна нетърпеливо.

— Не знам дали има смисъл да си губя времето, като ти обяснявам, че се самонавиваш с това чувство за вина.

Повдигнах едната си вежда.

— Аз не…

— Тихо — прекъсна ме той. Отдръпна протегнатата си ръка, за да вземе чашата си с кафе, загледан в стоящата на масата солница. — Мисля. Значи Сам изобщо не се е трансформирал след това?

— Не. Треската изгори вълка в Сам. Или нещо от сорта.

Коул поклати глава, без да вдига поглед.

— В това няма никакъв смисъл. Не би трябвало да проработи изобщо. Все едно да кажеш, че треперим, когато ни е студено, и се потим, когато ни е горещо, така че за да не треперим никога до края на живота си, трябва да се наврем в пещта за пица.

— Е, не знам какво да ти кажа. Това трябваше да е последната година на Сам, така че в момента от него се очакваше да бъде вълк. Треската свърши работа.

Той се намръщи.

— Не бих казал, че треската е свършила каквото и да е. По-скоро мисля, че нещо, свързано с менингита, е прекратило трансформациите му. Мисля също, че нещо, свързано със затварянето в колата, е спряло в зародиш трансформациите на Грейс. В това може и да има някаква истина. Но да кажеш, че треската е помогнала? Не можеш да докажеш това.

— Чуй се само, господин Учен.

— Баща ми…

— … лудият учен… — уточних.

— Да, лудият учен. Той имаше навика да разказва един виц по време на лекциите си. За някаква жаба. Поне си мисля, че беше жаба. Може и да е бил скакалец. Както и да е, нека се спрем на жабата. Значи един учен си има жаба, на която казва: „Скачай, жабо!“, и жабата скача на три метра. Тогава ученият отрязва единия й крак и пак казва: „Скачай, жабо!“. Жабата скача на метър и половина. Ученият си записва: „Когато отрежеш единия крак на жабата, тя скача на метър и половина“. Тогава той реже още един крак, казва й да скача и жабата скача на половин метър. Той си записва: „Когато отрежеш два крака на жабата, тя скача на половин метър“. После ученият отрязва всичките крака на жабата и когато й казва да скача, тя просто си лежи на място. Той си записва извода от експеримента: „Когато отрежеш всичките крака на жабата, субектът оглушава“. — Коул ме погледна. — Схващаш ли?

Възмутих се:

— Разбира се, че схващам, не съм пълна идиотка. Смяташ, че сме стигнали до грешен извод. Но нещата проработиха, така че какво значение има?

— Никакво, предполагам. Поне не и за Сам, защото той е получил това, което иска. Просто мисля, че Бек не е разбрал правилно механиките на трансформацията. Той ми каза, че студът ни превръща във вълци, а топлината — в хора. Но ако това е истина, новите вълци като мен не би трябвало да са нестабилни. Не можеш просто да си измислиш правила и после да кажеш, че те не са валидни, просто защото тялото ти все още не ги знае. Нещата в науката не действат по този начин.

Обмислих думите му.

— Значи смяташ, че Бек е разсъждавал като учения във вица с жабата?

Коул сви рамене.

— Не знам. Точно за това си мислех, когато дойде. Опитвах се да видя дали бих могъл да задействам трансформацията чрез нещо различно от студ.

— Чрез прилив на адреналин? И правене на глупости.

— Именно. Поне така смятам, но може и да греша. Мисля, че всъщност студът не предизвиква трансформацията. Предизвиква я начинът, по който мозъкът реагира на студа. Което са две коренно различни неща. Едното е реалната температура. Другото е собственият ти мозък, който ти казва дали е топло или студено. — Коул плъзна ръка към салфетката, но се спря. — Мисля по-добре с лист хартия пред себе си — обясни.

— Нямам хартия, но… — бръкнах в чантата си и му подадох химикалка.

Изражението му се бе променило напълно в сравнение с първия път, когато го бях видяла. Той се приведе над салфетката и нарисува малка схема.

— Виждаш ли… студът сваля температурата ти и казва на хипоталамуса да запази тялото ти топло. Това е причината да трепериш. Хипоталамусът прави още много забавни неща, като например да ти казва дали да си ранобуден или не и колко дебел би трябвало да бъдеш, да кара тялото ти да произвежда адреналин, а освен това…

— Не, не прави това — заявих. — Измисляш си тези неща.

— Изобщо не си измислям — заяви Коул убедено. — Разговаряхме точно за такива неща по време на вечеря, докато растях. — Той добави нова кутийка към схемата. — Нека да приемем, че тук има още една функция, различна от нещата, които студът кара хипоталамуса ти да прави. — Той написа в кутийката превръщане във вълк, салфетката се прокъса леко, докато го правеше.

Обърнах я към себе си, за да прочета изписаното с неравния му, нервен почерк:

— И как точно се вписва менингитът във всичко това?

Коул тръсна глава.

— Не знам. Но може да обясни защо в момента съм човек.

Без да обръща салфетката, той написа с големи печатни букви върху кутийката на хипоталамуса: МЕТАДОН16.

Погледнах го.

Коул не отклони поглед. Очите му бяха много, много зелени, отразили следобедната светлина.

— Нали знаеш как всички казват, че наркотиците ти проникват в мозъка. Е, мисля, че са прави.