Копнеж

— Аз съм Дмитра — каза момичето с плитките и протегна ръка за поздрав. Погледна ме мрачно, когато отместих поглед от носа към очите й, и просто ей така двамата сключихме негласно споразумение: тя нямаше да зяпа жълтите ми очи, а аз нямаше да зяпам носа й. — Е, вие ли сте Сам и Грейс?

Усмихнах се на нейната директност и протегнах ръка на свой ред.

— Сам Рот. Радвам се да се запознаем.

Дмитра се здрависа с мен и Грейс, която междувременно се сприятеляваше с лабрадора, след което попита:

— Какво ще правим днес, деца?

Грейс погледна към мен и каза:

— Демо, предполагам.

Повдигнах калъфа на китарата си с няколко сантиметра.

— Хубаво — кимна тя. — Правил ли си го досега?

— Хич.

— О, девствениче. Понякога точно това му трябва на човек — ухили се Дмитра.

Напомняше ми малко за Бек. Макар да се усмихваше и шегуваше, виждах, че наблюдава внимателно, преценява и си прави изводи за мен и Грейс. Бек правеше същото: държеше се свойски, докато същевременно решаваше дали някой заслужава да му отдели от времето си.

— Значи ще влезеш вътре — продължи тя. — Искаш ли кафе, преди да започнем?

Грейс светкавично се насочи към малкия кухненски бокс, който й посочи. После Дмитра отново се обърна към мен:

— Какво слушаш?

Оставих калъфа на диванчето и извадих китарата си. Опитах се да не прозвуча прекалено превзето, изтъквайки музикалните си вкусове.

— Много независим рок. „Дъ Шин“, Елиът Смит, Хосе Гонзалес, Деймиън Райе, „Гатър Туинс“. Такива неща.

— Елиът Смит — повтори Дмитра, все едно не бях казал нищо друго. — Разбирам.

Грейс се появи отново, носейки грозна кана с еленче върху нея, докато Дмитра правеше нещо на компютъра, което можеше да е, а можеше и да не е толкова важно, колкото уверените й движения го караха да изглежда. Най-накрая тя ме насочи към стаята за записи. Нагласи микрофоните — един за гласа ми и друг за китарата, след което ми подаде чифт слушалки.

— За да мога да ти говоря — обясни и изчезна в другата стая. Зад нея Грейс бе положила ръка върху главата на лабрадора.

Чувствах пръстите си сковани и неподходящи за задачата, която им предстоеше. Слушалките миришеха така, сякаш са били на прекалено много глави. Разположих се на високото столче и погледнах жално към Грейс, която изглеждаше красива и слаба на странната приглушена светлина, подобно на кльощава манекенка от някое списание. Осъзнах, че тази сутрин така и не съм я попитал как е. Дали все още се чувства зле. Спомних си как се олюля до колата и бързо се стегна, за да не забележа. В гърлото ми беше заседнала буца. Преглътнах и я попитах:

— Какво ще кажеш да си вземем куче?

— Може — съгласи се тя великодушно. — Но нямам намерение да го разхождам сутрин. Защото ще спя.

— Аз никога не спя — усмихнах се. — Аз ще го разхождам.

Подскочих, когато гласът на Дмитра прогърмя в слушалките:

— Попей и посвири малко, за да наглася звука, става ли?

Грейс дойде при мен и ме целуна по челото, като внимаваше да не излее кафето си в скута ми.

— Успех.

Исках да остане, докато пея, за да ми напомня защо съм тук, но от друга страна, щеше да е нелепо да пея песни за това колко ми липсва, докато я гледам, така че я оставих да излезе.

Грейс

Настаних се на диванчето и опитах да се престоря, че Дмитра не ме плаши поне мъничко. Тя не правеше опити да приказва с мен, докато шареше с пръсти по звукозаписния пулт, а аз не знаех дали ако говоря, няма да я разсейвам, затова просто си седях и я наблюдавах как работи.

Честно казано, бях щастлива от възможността да помълча. Главата ми отново бе започнала да пулсира бавно, а из тялото ми се разливаше странна топлина. Зъбите ме заболяваха от усилието да говоря. Топлината на болката се сбираше в гърлото и ноздрите ми. Избърсах носа си с кърпичка, но видях, че беше сух. Нямаше кръв.

Днес трябва да се стегнеш, казах си. Днешният ден е негов, твоите проблеми могат да почакат.

Нямаше да съсипя деня на Сам. Затова си седях на диванчето, игнорирах тялото си, доколкото можех, и слушах.

Сам се беше обърнал, за да не гледа към нас, докато настройваше китарата си с приведени рамене.

— Изпей нещо за кратко — каза Дмитра и го видях как извърна глава, чул гласа й в слушалките. Пръстите му се плъзнаха по струните в някаква бърза мелодия, която не го бях чувала да свири досега, и после започна да пее. Първата му нота бе фалшива, ясен знак, че е нервен, но после нервността се изгуби в гласа му, ясен и пламенен. Песента беше тъжна, за загубата и сбогуването. Първоначално си помислих, че е за Бек или пък за мен, но после осъзнах, че всъщност е за Сам.

Сто начина да се сбогуваш. Стотици сълзи в очите.
Сто начина да бъдеш сам, когато тръгнеш под звездите.
Казвам сбогом, сбогом, сбогом, крещя го с мощен глас.
Когато върна си гласа, дали ще помпя кой съм аз…