Копнеж

Чувствах се неудобно да си седя в креслото, докато Сам и Коул чистеха. При нормални обстоятелства бих скочила, за да помогна. Да чистиш стая, която изглежда толкова зле, бе удовлетворително начинание, защото накрая ясно можеш да видиш, че си постигнал нещо.

Тази вечер обаче не можех. Силите ми стигаха само колкото да държа очите си отворени. Чувствах се все едно цял ден съм се борила с нещо невидимо и сега то най-сетне ме е надвило. Стомахът ми беше горещ под дланта ми. Представих си бушуващата вътре в мен кръв. Кожата ми бе гореща, гореща, гореща.

В другия край на стаята Сам и Коул работеха, съгласувайки мълчаливо действията си. Коул бе приклекнал с лопатката за смет, а Сам смиташе върху нея парчетата, които бяха твърде големи, за да влязат в прахосмукачката. Радвах се, че ги виждам да правят нещо заедно. Бек трябва да бе видял нещо в Коул. Надали беше съвпадение, че е довел още един музикант. Той не би поел риска да зарази известна рок звезда, ако не бе смятал, че за това има добра причина. Може би си беше мислил, че ако Сам успее да остане човек, двамата с Коул биха се сприятелили.

Щеше да бъде хубаво Сам да си има приятел, ако аз…

Пред очите ми изплува лицето на Коул, докато ме питаше: Чувстваш ли се измамена за това, че не се трансформираш?

Преди години си бях представяла, че съм вълк. Че тичам с вълка Сам из златата гора, далеч от дистанцираните ми родители и безпорядъка на модерния живот. А после, когато вярвах, че гората ще ми отнеме Сам завинаги, бях сънувала как тръгвам с него. Сам мразете живота си като вълк. Но сега Коул ми бе казал за другата страна на медала. Всичко, което има значение, е мигът и това, че цялото ми същество е изтъкано от многократно усилени сетива.

Да.

Не всичко беше лошо. Имаше и добра страна. Да чувстваш гората под лапите си, да виждаш и подушваш всичко по съвсем нов начин. Да бъдеш част от глутницата, от дивата природа. Ако изгубех тази битка, може би нещата нямаше да са чак толкова ужасни. Нима да живея в горите, които обичах, беше чак толкова голяма саможертва?

Спонтанно мислите ми се отклониха към купчината с недовършени криминални романи в библиотеката ми. За това как двамата със Сам лежим в леглото, а краката ни се докосват, докато той чете, а аз си пиша домашното. За това как пътуваме в колата му, а прозорците са отворени. За нас, крачещи ръка за ръка край общежитията на някой университет. За апартамент, пълен с разхвърляните ни вещи. За пръстен в дланта му, за живота след училище, за живота ми като Грейс.

Затворих очи.

Болеше ме толкова много. Всичко в мен ме болеше, а аз не можех да направя нищо. Обещанието за горите бе толкова по-различно, когато не ставаше въпрос за избор.

Сам

Мислех, че е уморена. В крайна сметка денят беше дълъг. Не казах нищо, докато Коул не забеляза.

— Тя може да спи при целия този шум, който вдига прахосмукачката? — попита той, все едно Грейс беше малко дете или пък куче и това бе една от най-очарователните и привички.

Бях обзет от нелогичен пристъп на безпокойство, докато наблюдавах затворените й очи, бавното дишане и зачервените й бузи. После Грейс вдигна глава и сърцето ми започна да бие отново.

Погледнах към часовника. Родителите й щяха да се приберат скоро. Трябваше да я заведа у дома.

— Грейс — казах бързо, защото изглеждаше така, сякаш ще заспи отново всеки момент.

— Ммм? — промърмори тя, все така сгушена в креслото, положила длан под бузата си.

— Кога родителите ти казаха да се прибереш? — попитах. Тя ме стрелна с поглед, внезапно напълно разбудена, и по изражението й разбрах, че не е била напълно откровена с мен. Сърцето ми се сви. — Те знаят ли изобщо, че си излязла?

Грейс извърна очи встрани. Никога досега не я бях виждал засрамена и това някак подсили ефекта от болнавия й вид.

— Трябва да се прибера, преди да се върнат от една изложба. В полунощ.

— Значи точно сега — отбеляза Коул.

За един дълъг безпомощен миг си помислих, че на двама ни с Грейс едновременно е хрумнало едно и също: че не искаме този ден да свършва. Че не искаме да се разделяме и да лягаме в две различни студени легла, далеч един от друг. Не виждах смисъл от това да го произнасям гласно, затова отбелязах:

— Изглеждаш наистина уморена. Трябва да се наспиш. — Което всъщност не беше всичко, което исках да кажа. Исках да взема ръката й в своята, да я заведа в спалнята си на горния етаж и да прошепна: „Остани. Просто остани“.

Това обаче би означавало, че съм точно такъв, за какъвто ме мисли баща й, нали?

Грейс въздъхна:

— Не искам да си тръгвам.

Коленичих край креслото, за да я гледам в очите. Бузата й все още бе положена върху едната облегалка. Изглеждаше толкова малка и беззащитна. Не бях осъзнавал до каква степен съм свикнал с напрегнатото й изражение, докато то не си беше отишло.

— Аз също не искам да си тръгваш — промълвих. — Но и не искам да ти създавам неприятности. Добре ли… Чувстваш ли се достатъчно добре, за да шофираш?