Копринената паяжина

Сандра Браун Копринената паяжина

Първа глава

Когато хвърчилото се гмурна надолу и лудо се завъртя, преди да започне да пада с носа напред, децата закрещяха и запищяха едновременно.

— Внимавай!

— Кати, не!

— Дърпай!

— Не, Кати, не!

Без да изпуска от очи ексцентричното хвърчило, Катлийн прехапа устни и опъна конеца. Изтича няколко стъпки назад с вдигната високо над главата ръка, внимавайки да не настъпи обутите в гуменки крака на дузината възбудени деца, които се блъскаха около нея.

— Отпусни го леко, малката.

Гласът беше дълбок, мъжествен и напълно неочакван. Катлийн нямаше време дори да го възприеме изцяло, преди да се сблъска с мъжа, който се появи зад нея.

Стресната, тя отпусна ръка и хвърчилото полетя надолу, гмурвайки се устремно с носа напред. Падна върху големия дъб наблизо и безнадеждно се наниза на един от клоните му, а опашката му се заплете в листата. Децата се втурнаха към дървото и бързо се закатериха нагоре, като взаимно се обсипваха с обвинения, оплаквания и смях.

Мъжът обхвана с поглед картината пред себе си, после обърна сините си очи към Катлийн.

— Извинявам се — каза той смирено, като постави ръка върху сърцето си. Но блясъкът в очите му поставяше под съмнение искреността на извинението. — Мислех, че помагам.

— Можех да се справя и сама.

— Сигурен съм, че щяхте да се справите, но ви помислих за едно от децата и ми се стори, че се нуждаете от помощ.

— Помислили сте, че съм едно от децата?! — Катлийн беше вързала косата си отзад на две плитки, по лицето й с форма на сърце нямаше и следа от грим. Беше с тъмносини къси панталонки и бяла тениска с лагерната емблема отпред — трябваше да признае, че наистина можеше да се направи подобна грешка.

— Аз съм Катлийн Хейли, един от директорите на лагера — той я огледа от главата до петите с красноречив поглед, който й подсказваше, че облеклото й не отговаря на длъжността директор. — Освен това допълнително работя и като възпитател — добави тя и протегна ръка.

Русият гигант с гъсти мустаци се ръкува с нея.

— Ерик Гуджонсън.

— Трябва ли да знам името ви, господин Гуджонсън?

— Аз съм видеооператорът, който ще снима документалния филм за UBC. Семейство Харисън не ви ли уведоми за идването ми?

Може и да са го направили, но информацията се беше изплъзнала от вниманието й.

— Не казаха, че ще дойдете днес.

Летният лагер за сираци Маунтин Вю трябваше да бъде включен в националното телевизионно шоу „Хора“. За да предизвика обществен интерес към лагера, а оттам и дарения, Катлийн беше представила на телевизионен продуцент идеята си за сценарий. След няколко писма и продължителни телефонни разговори с Ню Йорк тя успя да наложи хрумването си. Беше й съобщено, че по някое време в лагера ще бъде изпратен видеооператор, за да направи филм за децата. Не беше помислила нито за миг за него, не беше се опитвала да си го представи как ще изглежда. Не бяха ли всички тези видеооператори малко късогледи? По-голямата част от тях не носеха ли отпуснати панталони с торбички на колената? Не ходеха ли напред-назад със светломери, които висяха на връвчици, вързани около вратовете им? Представите й за професията бяха много различни от вида на Ерик Гуджонсън.

Видът, а и името му силно напомняха за северните народи. Беше наследил тялото на свирепите си предци. В това високо мускулесто тяло, което излъчваше сила и виталност, сигурно течеше кръвта на известните от древността викинги. Дори и изправен неподвижно в измамно случайна поза, той изглеждаше невероятно силен.

Косата му блестеше на слънцето като златист шлем. Беше гъста, пищна и покриваше аристократичната му глава в небрежен безпорядък. По-тъмните на цвят мустаци засилваха чувствеността на широките му устни. Здравите му бели зъби проблясваха в приятен контраст със загорялото лице, привикнало да живее на открито.

Дънките му бяха добре износени и плътно прилепнали към тялото. Ризата му от лек памучен плат на райета прилепваше почти по същия начин към гръдния му кош. Навитите нагоре ръкави откриваха силни, жилести ръце. Разкопчаната отпред риза разкриваше широк гръден кош. Ръцете му бяха дълги — с издължени деликатни пръсти, и излъчваха едновременно и сила, и чувствителност, нужни за успешна работа със сложната видеокамера.

Неизвестно защо, Катлийн почувства странно присвиване в гърдите, докато очите й се плъзгаха нагоре по силния му врат, гордата брадичка, подсказваща упорство, чувствената уста и добре оформения нос — чак до сините очи.

Когато зелените й очи се срещнаха директно с неговите, в долната част на тялото си почувства странно усещане на потъване — едновременно вълнуващо и тревожно.

— Изглеждате по-подходящ за заснемане на тежки природни бедствия и кървави сблъсъци.

Той сви неопределено рамене.

— Отивам там, където ме изпратят.

— Надявам се, че не очаквате особено много от нас, защото иначе ще бъдете разочарован. В живота ни няма нищо необикновено.