Кошерът на Хелстрьом

— Не се безпокойте за мъжа си — рече й той. — Скоро ще ви изпратим при него. Трябва обаче да ви уверя, че не вярвам наистина да сте само една домакиня. Защото една обикновена домакиня не би носила със себе си оръжие като вашето. Нито пък би показала умение в стрелбата, каквито притежавате вие.

— Не вярвам, че съм убила когото и да било — заяви тя.

— Но го направихте.

— Карлос настояваше да нося със себе си оръжие. Той ме научи да стрелям.

„Още една лъжа“ — отбеляза мислено Хелстрьом. Чувстваше се измамен. Защо продължаваше да упорства? Нима не разбира, че е била издадена от своя съучастник. Това си личеше по въпросите му. Хелстрьом бе прочел внимателно протоколите от разпита на Дипиъкс, без да изпуска и най-малката подробност. Колко безжалостно бяха постъпили с него младоците, естествено в името на Кошера. Зачуди се дали би посмял да я подложи на химична редукция на личността. Младите възразяваха против този метод. Вярно, беше безболезнен, но и не съвсем сигурен. Портър, например, се бе превърнал в склонен към робско подчинение имбецил. В процеса на деградацията всички спомени излизаха наяве, за да бъдат изтрити завинаги. Нямаше никакво желание да повтаря опита с Портър и реши този път да не обръща внимание на заложеното в него отвращение към насилието. Каквото трябва да се направи — трябва да се направи. Все пак, ще продължи разпита дотогава, докато жената не осъзнае, че използва собствените й емоции, за да научи онова, което му е нужно. Разпитът, естествено, се записваше постоянно. По-късно щяха да го подложат на обстоен анализ. Можеха да използват за целта централния кошерен компютър, макар че Хелстрьом не се доверяваше на компютрите. Бяха прекалено лишени от емоции. А без да притежават емоции, едва ли биха могли да решават човешките проблеми.

— Защо лъжете? — изстреля той.

— Не лъжа!

— Агенцията, за която работите, не се ли намира под прякото подчинение на Държавния департамент?

— Щом не ми вярвате, не виждам смисъл да ви отговарям. Просто не разбирам какво става тук. Преследвахте ме, нападнахте ме, изгубих съзнание, за да се свестя завързана и…

— И убихте петима от моите приятели — припомни и той. — Защо?

— Не ви вярвам. По-добре ме пуснете. Карлос е доста важна клечка в своята компания. А там има хора, които ще ни търсят, ако не им позвъня.

— Ако не изпратите доклад? — Хелстрьом впери поглед в индикаторите. Този път жената казваше истината.

— Не казах такова нещо!

„Значи трябва да изпрати доклад, или да се свързва, вероятно в определени часове — мислеше си Хелстрьом. Виж това младоците бяха пропуснали да изтръгнат от Дипиъкс. Или по-скоро, забравили са да го попитат“.

— С каква цел ви изпратиха тук?

— Никой не ме е изпращал!

— Тогава какво търсите в долината?

Тимиена се възползва от възможността, за да представи грижливо изработената легенда: тежката работа на Карлос, редките почивки, интереса му към птиците, нейното увлечение по пейзажите и акварелите. Стараеше се да се изразява загрижено, като истинска домакиня и както й се струваше, признанията й звучаха съвсем искрено. Карлос наистина не беше чак толкова неприятен, въпреки опитите си да… Тя приключи разказа в мига, когато й хрумна тази мисъл. Имаше нещо объркващо в начина, по който мислеше за Карлос. Сякаш вече го беше отписала. Карлос е мъртъв! Беше уверена в това. Защо му трябваше на този отсреща да я държи в тъмното, внушавайки й, че всичко ще се размине? Тимиена напълно се доверяваше на инстинктите си и изведнъж почувства, как страхът й разперва криле.

Хелстрьом забеляза промяната с помощта на приборите и се помъчи да й отвлече вниманието.

— Гладна ли сте? — запита той.

В началото й беше трудно да отговори, още повече, че устата й бе съвсем пресъхнала.

— Не, но глезенът ме боли ужасно.

— Съвсем скоро ще се погрижим за него — увери я той. — А сега, бихте ли ми казали, мисис Дипиъкс, щом сте била изплашена, защо не поехте с фургона към Фостървил?

„Точно това трябваше да направя!“ — помисли си тя. Но подозираше, че хората от другата страна, към които принадлежеше и човекът срещу нея, бяха предвидили и подобна възможност. Едва ли щяха да й позволят да се измъкне.

— Опитах, но не можах да запаля двигателя.

— Странно — отвърна Хелстрьом. — При нас запали от първия път.

Значи са докарали и фургона! Премахнали са всички следи от Гринели и Дипиъкс. Карлос и Тимиена вече са мъртви за света. Една мъничка сълза се спусна по бузата й.

— Вие сте агент на комунистите, нали? — запита дрезгаво тя.

Хелстрьом не се сдържа и се засмя.

— Какъв странен въпрос от една обикновена домакиня!

Смехът на мъжа пробуди гнева й.

— Вие сте този, който непрестанно говори за агенти на Държавния департамент! — кресна тя. — Какво всъщност става тук?

— А вие не сте тази, за която се представяте, мисис Дипиъкс — отвърна Хелстрьом. — Позволете дори да се усъмня, че името ви е Дипиъкс. „Ах, тук я ударих право в целта!“ — помисли си той, докато следеше индикаторите. Значи двамата работят заедно без да са женени. — Подозирам, че и споменатия Карлос не ви е бил… не ви е чак толкова близък на сърцето.