Кости по хълмовете

— Хубаво е, че плачеш за тях, Чакахай. Очаквам това от всяка моя жена и майка на децата ми. Но утре ще се лее кръв, за да не се налага да го правя отново стотици пъти, че и повече. Тези араби не ми пращат данък, защото признават правото ми на власт. Свеждат глави, защото не го ли сторят, ще изсипя огън и жупел отгоре им и ще видят как всичко скъпо за тях се превръща в пепел.

Сълзите се стичаха по бузите й и Чингис я погали нежно.

— Иска ми се да можех да ти дам това, за което ме молиш, Чакахай. Но ако го сторя, догодина ще бъде някой друг град, а след това — дузина други. Това е сурова страна и хората са свикнали със смъртта. Ако искам да ги владея, те трябва да знаят, че да ми се противопоставят означава да бъдат унищожени. Трябва да се страхуват, Чакахай. Това е единственият начин.

Тя не отвърна и Чингис внезапно се почувства възбуден от разплаканото й лице. Остави подноса с храна за сутринта и я вдигна на ниското легло до себе си, усещайки как рамото му изпуква. Тя се тресеше, когато устните им се намериха, но той не знаеше дали от страст или от страх.

Призори Чингис остави Чакахай в гера и излезе да наблюдава избиването. Беше натоварил със задачата туманите на Угедай и Толуй. Двадесет хиляди воини бяха почистили и наточили мечовете си за работа, но дори това множество щеше да се изтощи накрая.

Пленниците седяха сгушени в утринната сянка на разбития град, заобиколени от туманите. Мнозина се молеха на глас и онези, които се озоваха лице в лице с мрачните воини, протягаха ръце и пищяха, докато мечовете се вдигаха и спускаха. Не беше бързо. Воините се движеха сред тях и трябваше да замахват много пъти, а пленниците се гърчеха и се мъчеха да се освободят от вървите. Мъже и жени се катереха едни върху други и воините бяха целите в кръв. Много оръжия се съсипаха от костите, стоманените ръбове се напукваха и огъваха. Мина пладне и избиването продължи, а неподвижният въздух се изпълни с миризмата на кръв. Воините оставиха масата живи и мъртви и задъхано пиха топла горчива вода, след което отново се заловиха за работа.

Следобедното слънце печеше безмилостно, когато най-сетне приключиха и равнината потъна в тишина. Туманите на ханските синове се олюляваха от изтощение, сякаш бяха водили дълго и тежко сражение. Командирите им ги пратиха на реката да измият кръвта и да почистят и смажат оръжията си. Градът се издигаше мълчаливо над тях, лишен от живот.

Отначало падналият от стената мъж беше плакал, но сълзите му бързо изсъхнаха в жегата и накрая само хълцаше на сухо. Счупеният му глезен бе обездвижен в шина, а някакъв безименен монголски командир му беше дал кон и провизии по заповед на хана. Мъжът потегли, докато мухите и птиците се събираха над Херат. Чингис го гледаше как се отдалечава. Щеше да отнесе вестта до всички, които имаха уши да я чуят.

Помисли си за сълзите на Чакахай, докато стоеше в сянката на Херат. Не й беше казал накъде ще поведе народа. Семействата знаеха, че смята да се прибере у дома, но едно друго кралство отдавна бе престанало да праща данък и той щеше да отведе войската си там, преди да види отново родните хълмове и реки. Си Ся беше мястото, където за пръв път видя бледата кралска дъщеря, стъпалото, което го бе отвело до императорската столица. Подобно на първенците на Херат и Балх, бащата на Чакахай бе решил, че ханът няма да оцелее срещу арабските армии.

Чингис се усмихна леко и заповяда народът най-сетне да разтури лагера. Отдавна не беше стъпвал в дзински земи и Си Ся щеше да бъде кървавият пример, който да ги застави да му се покорят.

39.

Народът пътуваше на изток, оставяйки пътека от кръв и пожарища през арабските градове и села. Туманите препускаха пред семействата и налитаха на селища, които едва се бяха посъживили след първата си среща с монголския хан. Оцелелите тъкмо започваха да възстановяват живота и домовете си, когато чумата отново се изсипваше отгоре им, за да коли и гори.

За пътуващите в каруците земята беше белязана със стълбове черен пушек, които растяха с приближаването на поредните руини, а после оставаха зад тях, за да бъдат сменени с нови в далечината. Пътуваха през опустошени пространства и Чингис бе доволен от гледката. Вече нямаше полза от арабските градове, нито пък от жителите им. Разрухата, която донесе, щеше да превърне страната в пустиня за поколение и повече и те нямаше да се надигнат и да го предизвикат отново. Единствено Самарканд и Мерв бяха оставени непокътнати, а в тях управляваха хора от негово име. Въпреки това Темуге беше принуден да моли за гарнизон, който да пази Самарканд с неговите библиотеки и двореца. Чингис напускаше арабските земи и не след дълго и последният човек в герите разбра, че отново тръгват на война с Дзин. Дванадесет години бяха минали от падането на Йенкин и Чингис копнееше отново да срещне старите си врагове. Народът бе набрал сили и този път нищо на света не можеше да му попречи да стъпи на дзинското гърло.