Кости по хълмовете

Появиха се други и се опитаха да изтеглят човека, но той извика отчаяно, когато пръстите му се изплъзнаха. Тримата братя гледаха като омагьосани как пада с писък. За момент изглеждаше, че един засводен прозорец ще го спаси. Ръцете му се вкопчиха в перваза, но не успяха да го задържат. Братята трепнаха, когато нещастникът отново се удари в стената и падна върху скалната основа на крепостта. Тялото се затъркаля и спря недалеч от тях. За свое изумление Чингис видя, че едната ръка се движи.

— Жив е! — възкликна той.

— За още няколко мига, не повече — отвърна Хаджиун. — Такова падане би убило всекиго.

Тримата препуснаха в тръс към лежащия мъж. Единият от глезените му бе несъмнено счупен и стъпалото беше извито под неестествен ъгъл. Тялото му бе цялото охлузено и изранено, но човекът примигна ужасен към военачалниците. Не вярваше, че е оцелял.

Хазар изтегли меча си да го довърши, но Чингис вдигна ръка.

— Щом духовете не го убиха след такова нещо, няма ние да го правим — рече той.

Погледна със страхопочитание към далечния връх на стената, след което се обърна към мъжа.

— Имаш невероятен късмет — каза Чингис на развален арабски.

Мъжът извика, когато се опита да се раздвижи, и също погледна към стените.

— Не ми… прилича на късмет — изпъшка той.

Чингис му се ухили.

— Заведи го при лечител, Хазар. Като превържат раните му, дай му добра кобила и каквото пожелае.

Горе по стените се появиха още хора и се наведоха, за да виждат по-добре, някои надвесени почти като човека, който сега лежеше в краката на Чингис.

— Когато градът падне, ще разбереш какъв късмет си извадил — рече ханът на родния си език. Мъжът го погледна неразбиращо, а Хазар се спеши, за да го настани на седлото.

Стените на Херат не издържаха и рухнаха на шестия месец от обсадата. Една от кулите падна с част от стената, като смаза камъните отдолу и отвори огромна дупка към града. Туманите се събраха бързо, но съпротива нямаше. Когато влязоха в Херат, улиците и постройките вече бяха задръстени с мъртви и умиращи. Останалите живи бяха изведени в равнината и принудени да коленичат, за да бъдат вързани. Само тази задача отне много дни, тъй като крепостта бе претъпкана с мъже, жени и деца. Темуге нареди на слугите си да преброят пленниците и да записват резултата на восъчни плочи. Общият им брой бе сто шейсет и три хиляди, като почти половината от това число бяха полумъртви от жажда или глад. В страха и отчаянието си те плачеха и стенеха, сякаш ги караха на заколение, и плачът им се носеше над герите. Воините претърсиха всяка стая, зала и мазе в града, докато в него не останаха единствено мъртъвци. Миризмата след обсадата не можеше да се сравнява с нищо срещано досега и дори закоравелите бойци се давеха, докато вадеха разлагащите се трупове.

Привечер Темуге беше готов с резултатите и Чингис постанови, че избиването ще започне по зазоряване. Оттегли се в ханския гер да се нахрани и да спи, но съпругата му Чакахай го потърси в сгъстяващия се сумрак. Отначало не каза нищо и той с радост прие присъствието й. Въртеше се около печката, приготви чай и затопли питки безквасен хляб, овнешко и билки, които бе приготвила от сутринта. Чингис не забеляза напрежението й, но щом тя му подаде подноса с хляба, той взе ръката й в своята и усети, че трепери.

— Какво има?

Тя сведе глава. Знаеше, че ще е най-добре, ако говори направо, но сърцето й биеше така бързо, че едва успяваше да си поеме дъх. Коленичи пред него и той забрави глада си и я погледна заинтригувано.

— Съпруже, бих искала да те помоля нещо — рече тя.

Чингис отново пое ръката й.

— Слушам те.

Чакахай се насили да си поеме бавно дъх.

— Жените и децата… Пусни ги. Ще отнесат вестта, че градът е паднал. Те…

— Няма да говоря за това тази вечер — рязко отвърна Чингис и я пусна.

— Съпруже — замоли се тя. — Чувам ги как плачат.

Беше я послушал, когато тя му даде ключа за предателството на Кокчу. Беше я послушал, когато го уговори да направи Угедай свой наследник. Очите й го гледаха умолително.

Чингис изръмжа гърлено, внезапно обзет от ярост.

— Не можеш да разбереш, Чакахай — рече той. Тя вдигна глава и той видя, че в очите й блестят сълзи. Продължи, напук на себе си: — Това не ми носи удоволствие. Но избиването им ще бъде писък, който ще бъде чут по-надалеч, отколкото мога да стигна. Вестта ще тръгне оттук, Чакахай, ще полети с бързината на птица. Ще говорят, че съм изклал всичко живо в Херат, че отмъщението ми е било ужасно. Само името ми ще всява ужас у онези, които биха се осмелили да се изправят срещу мен.

— Само мъжете… — започна Чакахай.

Чингис изсумтя.

— Мъже винаги умират на война. Кралете им го очакват. Искам да разберат, че да ми се съпротивляват е все едно да пъхнат главите си във вълча паст. Че ще изгубят всичко и не могат да очакват милост.

Отново протегна ръка и докосна лицето й. Чакахай усети твърдите мазоли по дланта му.