Кости по хълмовете

Дъждовете най-сетне стигнаха до Самарканд и барабаняха безспирно по покривите на града в течение на дни, без да дават никакви признаци за отслабване. По улиците потекоха същински реки и на жителите не им оставаше друго освен да търпят. Плъзнаха болести, когато отходните ями преляха и зловонното им съдържание се изсипа в застоялата вода. Нечистотиите замърсиха дори градските кладенци. Въпреки дъжда въздухът си остана горещ и Чингис напусна двореца на шаха, когато избухна нов жесток мор. Започваше с повръщане и диария и убиваше най-напред децата и изгубилите сила старци. Никой не беше в безопасност, не се виждаше никаква закономерност — на едно място измираха стотици, а жителите от съседните улици бяха здрави. Дзинските лекари обясниха на Чингис, че подобно заболяване просто трябва да отшуми само.

Ханът приканваше Арслан да напусне Самарканд, но старият военачалник отказа, както си му беше право. Градът беше негов. Арслан не спомена за първите си болки в корема, докато изпращаше Чингис до портите, и остана, докато ги заковаха. След като ханът бе в безопасност, той затвори очи от болка — сякаш в червата му бяха забили горещо желязо, докато вървеше обратно към двореца по пустите улици. Само няколко дни по-късно Чингис научи за смъртта му.

Когато ханът погледна към града, в очите му имаше ярост и мъка, сякаш самият Самарканд беше виновен. Онези зад стените оплакваха мъртвите или се присъединяваха към тях, докато ханът и военачалниците му потърсиха убежище при герите навън. Там не умря никой. Семействата черпеха вода от езерата на север и болестта не порази лагера.

Забелязаха войската на Субодай, когато броят на смъртните случаи в града започна да намалява и за първи път от много месеци се усети прохлада. С приближаването на военачалника напрежението в лагера осезаемо нарасна. Чингис ставаше все по-раздразнителен, докато накрая никой не смееше да го доближи. Смъртта на Арслан бе последният щрих на една лоша година и той не беше сигурен, че иска да чуе какво е станало с Джучи. Бяха минали четири дни от последния смъртен случай, когато ханът позволи най-сетне да отворят градските порти и да изгорят разлагащите се мъртъвци. Арслан беше сред труповете и Чингис остана до кладата, докато най-старият му приятел не се превърна в чиста пепел и кости. Шаманите се събраха тържествено, за да изпратят с припяване душата му при бащата небе, макар Чингис почти да не ги чуваше. Огромните клади изсушаваха въздуха и изгориха последните остатъци от болестта. Като че ли започваше прераждане. Чингис искаше да загърби лошите спомени, но не можеше да попречи на Субодай да се прибере у дома.

Когато военачалникът най-сетне стигна стените на Самарканд, Чингис го чакаше в ханския гер, потънал в мрачни мисли. Вдигна очи, когато военачалникът влезе през ниската врата, и дори тогава мъничка част в него се надяваше да се е провалил.

Субодай подаде меча с вълчата глава на хана. Очите му тънеха в сянка и не показваха нищо. Чингис го пое едва ли не с благоговение, положи ножницата в скута си и задиша бавно. Изглеждаше по-стар, отколкото го помнеше Субодай, износен от битките и времето.

— Тялото? — попита Чингис.

— Щях да го върна, но жегата…

Погледът на Субодай се спря върху грубата торба, която бе донесъл със себе си. Беше пазил изсъхналото й съдържание стотици мили.

— Нося главата на Джучи — рече той.

Чингис трепна.

— Махни я и я зарови или изгори — отвърна той. — Не искам да я виждам.

Очите на Субодай проблеснаха. Изкушаваше се да извади главата от торбата и да накара хана да погледне мъртвото лице на сина си. Бързо потисна импулса, знаеше, че е плод на изтощението му.

— Хората му съпротивляваха ли се след това? — попита Чингис. Субодай сви рамене.

— Някои от дзинските командири предпочетоха да се самоубият. Останалите дойдоха с мен, както и предполагах, че ще стане. Още се боят, че ще заповядаш смъртта им. — Пое дълбоко дъх. — Обещах им.

Усети, че Чингис се кани да заговори, и забрави за предпазливостта.

— Няма да видя думата си пречупена, господарю хан — рече той.

Двамата мъже дълго се взираха един в друг, преценявайки волята си. Накрая Чингис кимна.

— Ще живеят, Субодай. Ще се бият отново за мен, нали така? — Изсмя се, макар смехът му да бе пресилен и противен.

Мълчанието се проточи неудобно дълго.

— Чух за победата ти — обади се накрая Субодай.

Чингис остави меча, благодарен, че може да говори за рутинни неща.

— Джелауддин се измъкна — рече той. — Пратих съгледвачи да го търсят, но от него няма и следа. Искаш ли да се заемеш със задачата?

— Не, господарю. Тази жега ми е дошла до гуша. Единственото хубаво нещо при пътуването ми на север, беше студът. Там всичко е по-чисто.

Чингис се поколеба как да отговори. Долавяше огромната горчилка у военачалника и не знаеше как да я облекчи. Спомни си най-лошите времена от собствения си живот, знаеше, че само времето може да го излекува, а не думите. Субодай беше изпълнил заповедта му и Чингис се изкушаваше да му каже, че това трябва да му бъде утехата.