Кости по хълмовете

Изсвири дълъг понижаващ се тон, след което го повтори. Повториха го други рогове. Хората му чуха сигнала, отдръпнаха се назад и убиха арабите, които се опитаха да се втурнат към тях. Останалите на конете си се отделиха първи, но спешените трябваше да се отбраняват на всяка крачка от нахвърлилите се върху тях неприятели. Беше свирепа касапница, но когато светлината започна да отслабва, между туманите и армията на брега вече имаше празно пространство.

Чингис се огледа за съгледвачите си, но наоколо нямаше нито един. Прати воини да ги повикат и докато чакаше, сякаш измина цяла вечност. Заповяда да вдигнат знамето за сбор на военачалниците. Нареди да се установят на лагер на половин миля от реката и хората му го последваха. Бяха изгубили студените си физиономии в битката и лицата им бяха зачервени и изпълнени с живот. Някои се смееха диво. Други яздеха мрачно, видели собствената си смърт да минава на косъм от тях.

Оставиха неравна ивица мъртъвци, но тези на Джелауддин бяха повече. Армията на принца беше разкъсана. Въпреки това надаваше подигравателни викове, но те идваха от гърлата на задъхани и уморени мъже. Видяха как монголите се спешават само на осемстотин крачки от тях. Без да обръщат внимание на армията при брега на реката, туманите взеха храна и вода от товарните животни и се устроиха на лагер.

Джелауддин беше все още жив, макар че бронята му бе разкъсана и издраскана на много места. Дишаше тежко като куче на слънце, докато гледаше как монголите се оттеглят, без да погледнат назад. Светлината ставаше сива и макар да приветстваше почивката, той знаеше, че призори те ще се върнат отново. Трябваше да повторят всичко отново.

— Утре ще умра — прошепна си той.

Никой от хората му не го чу, докато си предаваха мехове с речна вода, за да разквасят гърлата си. Усещаше погледите им върху себе си, докато се взираше в равнината. Може би се надяваха, че тепърва ще нанесе някакъв неочакван удар и ще спаси всички.

Раджата на Пешавар мина през редиците и застана отпред до него, като не пропусна да потупа хората по гърба и да каже няколко окуражаващи думи. Тежко ранените започваха да стенат и виковете им внезапно станаха много силни след грохота на сражението. Мнозина нямаше да дочакат утрото. Джелауддин имаше запаси с опиум за болката, поне колкото да притъпи чувствата им, докато умрат. Нищо друго не можеше да стори за тях и отново изпита мрачна омраза към хана на монголите.

Обърна се към приятеля си. И двамата разбираха, че с тях е свършено, и не можеха да понесат съзнанието за края в очите си.

— Мисля, че баща ми е изгорил лодките — тихо рече Наваз. — Глупак, изгубен в старите традиции и старите индуистки божества. Не разбира защо избрах да те последвам.

Джелауддин кимна, все още взирайки се към монголския лагер. Изглеждаше толкова близко, че сякаш можеше да го докосне. Воините на хана ги обкръжаваха в огромна дъга. Не можеха да се измъкнат незабелязани покрай бреговете под прикритието на нощта.

— Съжалявам, че те доведох тук — отвърна Джелауддин. — Какви надежди имах само, приятелю! И да видя как се стига до това… — Изкашля се и плю. Наваз трепна от мъката в гласа му.

— Знаеше да плуваш като момче, Джелауддин. Мислиш ли, че ще успееш да прекосиш реката?

— И да оставя хората си тук? Няма да го направя. А ти потъваше като камък, доколкото си спомням. Май трябваше да те спасявам.

Приятелят му се усмихна на спомена. Въздъхна и се загледа към монголите, които почиваха в сгъстяващия се мрак.

— Доказахме, че могат да бъдат бити, Джелауддин. Ти все още си талисман за нашите хора. Ако успееш да прекосиш реката, те с радост ще се жертват за теб. Не е задължително всичко да свършва тук. Вземи братята си със себе си и живей.

Лицето на Джелауддин се стегна и Наваз заговори бързо, за да изпревари възражението му.

— Моля те, Джелауддин. Остави ме утре да поведа хората. Ако знам, че можеш да се спасиш, ще се бия без съжаление. Обещах, че лодките ще ни чакат. Не ме оставяй да умра с това чувство за вина, приятелю. Прекалено много е за мен.

Джелауддин се усмихна нежно и усети умората във всяка става на тялото си.

— Баща ти би се гордял с теб, ако знаеше какво става — рече той. — Аз се гордея с теб. — Тупна Наваз по врата и остави ръката си да се отпусне.

Призори Чингис се събуди и моментално се раздразни — ръката му беше вцепенена като парче дърво. Провери я предпазливо, докато ставаше от студената земя. Ако държеше лакътя плътно до тялото, можеше да я движи добре нагоре и надолу, но когато я отделеше, тя оставаше без всякаква сила. Изруга под нос. Мразеше слабостта далеч повече от болката. Мингхан командирът отново го бе посетил преди да заспи, провери ставата и го предупреди, че се нуждае от един месец почивка и още два за възстановяване на мускулите.