Ковачница на мрак

Тя не искаше да тръгва. Спомените й бяха свързани много повече с тази кула, отколкото с родното й място. Но сега, изглежда, щеше да направи поклонничеството си до родния дом, по най-заобиколния път. По пътя си обаче щеше да срещне други джагъти, а след това и азатанаите. След джелекското гостуване Хаут се беше въодушевил от нещо, настроението му беше станало променчиво и старческите му недъзи сякаш се смъкваха от съсухрената му фигура като кожи в жега. Вече се държеше като воин, подготвяше се за спор с желязо.

Тя го последва до вратата и се намръщи, сякаш я виждаше за първи път. Изведнъж загуби всякаква вяра в онова, което ги чакаше отвън. Шир от пожълтели треви, безмълвната верига голи хълмове напред, избеляващо, зацапано сякаш от светлината небе — тези неща щяха да са си там както винаги. От какво да се страхува тогава?

Хаут посегна към дръжката, но спря и я погледна през рамо.

— Учиш се.

— Не разбирам.

Джагътът отвори широко вратата. Мрак го обгърна като дим, черни пипала се заизвиваха около краката му. Измърмори нещо, но както се беше извърнал от нея, Коря не можа да чуе думите му.

Скова я ужас. Сърцето й запърха като пленена птица.

Този път, щом Хаут заговори, Коря го чу ясно:

— Започвам вече да разбирам какво са направили. Умно е, но и пълно с риск. Добре, ще тръгнем и ще видим къде води.

— Учителю… какво е станало със света?

— Нищо… все още. Хайде.

Успя някак да пристъпи след него, черпакът я удряше по бедрото при всяка стъпка. Това я разсейваше, но все пак успя да огледа странната мъглива тъмнина и с изненада осъзна, че може да вижда през ефирната й същност. Хаут закрачи напред, протритите му ботуши затупаха и заскърцаха по чакъла.

Щом излезе от кулата, видя тясна пътека, минаваща по хребет с ширина не повече от изпъната ръка. От двете й страни нямаше нищо, само празно пространство. Успя да преодолее внезапно обзелото я замайване. Когато заговори, необятната празнота приглуши гласа й:

— Учителю, как е възможно това?

Усети, че камъчетата под краката й се изместват, и погледна надолу. Изумена, видя блещукащи и искрящи накити: дебел килим от скъпоценни камъни, пръстени и дрънкулки — истинско съкровище под нозете й. Хаут не му обръщаше внимание, газеше равнодушно през хрущящите скъпоценности все едно, че не бяха нищо повече от дървени парчетии и камъчета. Коря се наведе и гребна с шепа. Всички пръстени бяха прерязани и извити, сякаш бяха изтръгвани от безчувствени пръсти. Вдигна тежка огърлица от злато, огъната и издълбана сякаш от срезове с нож. Счупените брънки се изхлузиха между пръстите й, студени като змии. Вдигна очи и видя, че Хаут се е спрял и я гледа.

Коря поклати невярващо глава.

— Богатство, пред което благородник ще е по-низш и от просяк. Учителю, кой би могъл да остави такава диря?

Хаут изсумтя.

— Богатство ли? Редкостта ли гарантира стойност? Ако е тъй, с по-голяма цена от тези дрънкулки са доверието, истината и почтеността. Още по-скъпо от тях е опрощението. А с най-висока цена сред всички тях — протегнатата ръка. Богатство? Живеем в бедност. А това тук е най-измамната пътека — трябва да я извървим с непогрешима стъпка, дете.

Коря пусна съкровищата и се изправи.

— Страх ме е, че може да се препъна. Може да падна, учителю.

Той сви рамене, сякаш страхът й не го притесни.

— Това е плячка. Съкровище на убиец. Пътеката криволичи нагоре и кой може да каже какво чака в самия й край? Цитадела, стенеща под тежестта на претопени листи злато? Диамантен трон, на който седи гнил труп? Ще повярваш ли, че тази пътека е толкова ясна? Кой защитава това селение? Коя армия коленичи в служба на злато и сребро? Колко топла е постелята им от скъпоценности нощем?

— Казах, че не обичам гатанките, учителю. Кое селение е това?

— Ах, колко нюансирана дума. Селение. Покана за баланс, всичко неподвижно, прашинка, подпряна на друга прашинка, илюзия за плътност. Място, през което да преминеш, обгърнал пространството, докъдето стига взорът ти, и да го наречеш дом. Света който познаваш ли очакваше? Представяше си бъдещето, което те очаква, да е не по-различно в същината си от миналото? Къде са степите, питаш? Къде е търкалянето на дни и нощи… но за тях какво повече мога да те науча? Какво повече може да се научи за тях, което всяко дете със здрав ум да не може да схване само за няколко години?

След тези думи, понесли се към нея и след това пропаднали от двете страни на тясната пътека, без да оставят ехо, Хаут отново закрачи напред.

Коря го последва.

— Това е Азатанай.

— Много добре — отвърна той, без да се обръща.

— Какво искат да кажат с това?

— Питай джелеките. Ба, твърде късно е за това. Тези глупаци напуснаха, подвили опашки между косматите си крака. А като помислиш, те те искаха. Поредната дрънкулка. Чудя се… какво ще направят твоите сънародници с двайсетина кутрета соултейкън?

— Не знам. Ще ги опитомят предполагам.

Смехът на Хаут бе остър и режещ.

— За да опитомиш нещо, трябва да се възползваш от глупостта му. Никога няма да опитомят тези зверове, защото може да са диви, но не са глупави.