Ковачница на мрак

Нямаше никакъв страх за собственото си бъдеше, а загъването в обстоятелства, създадени от самата нея, предлагаше илюзията за контрол. Но претендираше за нещо, което принадлежеше на други — годините пред тях, живота, който щяха да бъдат принудени да водят. Майки, които са изгубили, можеше да станат обсебени от желанието да покровителстват и това като нищо можеше да сполети Ферен, а заради това детето й щеше да страда през целия си живот. Аратан можеше да стане баща на копеле и да покаже с това на баща си огледално отражение, и очите, щом се видеха в него, щяха да са студени и непрощаващи. Брат й, наново обезоръжен, можеше да избяга от обичта на вуйчо, ужилен от болката на една загуба, която все още бе твърде силна, за да я понесе.

Аратан бе на същата възраст, на която щеше да е синът й, млад мъж, затиснат от света, каквито са всички млади мъже. Не беше нейният син, но можеше да й даде син. Всъщност беше сигурна, че ще й го даде. Брат й бе доловил нещо от този странен, зловещ сблъсък в ума й, това сливане на съдби, едната празна, другата — бързо запълваща се. Беше убедена в това.

Едно е да използваш за удоволствие. Съвсем друго е просто да използваш. Тя учеше Аратан на тънкостите в любовта, шепнеше му за благодарни жени в бъдещето. Но кои бяха тези жени, които щяха да благодарят на Ферен за всичко, което бе дала на мъжа в леглото им? Къде щеше да намери тези жени той, този крехък син копеле, който скоро щеше да бъде изоставен сред азатанаите? Не беше въпрос, с който трябваше да се притеснява, разбира се, и тя често си напомняше това, ала без полза. Щеше да е това, което го направеше тя, а на свой ред той щеше да направи в нея това, което никога не можеше да бъде: син. А след това, в тъмното и зноя, галеше косата му и свиваше ръцете му — меки връхчета и липсващи нокти, — в юмруци, около които след това обгръщаше ръцете си — и в мимолетния екстаз, замаяна от чувството за вина, си представяше юмруците на момчето по-малки, отколкото бяха, сякаш че със силата на хватката си можеше да ги смачка до подходящите пропорции.

Някакво безразсъдство имаше в жените. Да разтвори краката си означаваше да го покани в себе си и с поканата идваше поражението. Всяка нощ вкусът на това поражение се просмукваше в нея като дрога. Брат й виждаше това и с право се страхуваше. Една безразсъдна жена е опасна жена.

Всеки ден, докато яздеха през голата земя, копнееше за идващата нощ, за безпомощното нетърпение на момчето, за тръпнещото му тяло, за вълните, които сякаш отнемаха от живота му — толкова много от него се вливаше в нея. Решила бе да използва този живот.

Умират деца. Но една жена може да направи още деца. Синове се раждат и понякога умират, но има много синове. И дори бляновете за бъдеще държат в ръцете си места на мрак.

Докато яздеше до сестра си, затънал в мълчанието помежду им, Ринт оглеждаше равната земя и му се искаше да може пред тях да се издигнат стени, да изригнат от земната твърд и да ги спрат. Всякакво продължение напред — отказано. Нищо, което да могат да направят, освен да обърнат и да се върнат в Куралд Галайн.

Щом заченеше дете, тя щеше да избяга, като крадец по улица, в скрити задни улички, тайни пътеки, по които никой не може да го проследи. С ценната плячка в утробата, тя щеше да извади нож и да съска на всеки, който се доближи. Дори на брат си.

Проклинаше Драконъс, проклинаше цялото това начинание. Усещаше тялото си отмаляло от болка, като гледаше младия Аратан, яздещ толкова гордо до баща си. Много по-хубави неща беше мислил за сестра си. Светът, струпал се около тази окаяна група, беше станал противен.

Денят привършваше, сенките на предните ездачи се издължаваха, призрачни и безформени. От двете страни равнината се разгъваше вълниста като раздърпана черга, опърпана на възвишенията, където зимните ветрове режеха като ножове месеци наред. По-дълбоките долини бяха избелели и безжизнени от утаената сол.

Рано следобед бяха подминали някакви руини. Основните камъни от напукан гранит очертаваха правоъгълник на равно плато точно над една широка плитка падина. Мащабът на постройката изглеждаше твърде голям за Азатанай и Ринт не видя някаква следа от легендарните им каменоделски умения в грубо изсечения гранит. Стените отдавна бяха рухнали, образувайки свлачище по склона откъм падината и груби грамади от другата страна. Нямаше никаква следа някой някога да е ровил в отломките. Освен самотната сграда Ринт не видя никакви други следи от обитаване никакви стени от кошари, никакви синори, а земята наоколо не личеше да е била разоравана. Зачуди се за това, щом подминаха.