Ковачница на мрак

— Ами, мислех, че лъжата ще те облекчи. Иначе бих ли могъл да твърдя дори че съм ти приятел? Едва ли. Тая стомна свърши. Каза, че имаш друга, нали?

— Дълго си тичал подир този заек, Гризин.

— Че какво да правя, да скубя плевели край къщата? Под взора на око критично, злобно и злокобно? Но любопитството ми вече ме обзе и ще намина аз да видя градинката на таз жена коварна, било оплевена, било пък не.

— Не мислиш ли, че Драконъс ще се изпречи на пътя ти?

— Той е много зад мен и много пред теб, докато си говорим тук.

— Пътува сред азатанаите? Това ме изненадва предвид напреженията в Карканас.

— Отива да скрие сина си, така мисля. Момчето е копеле.

— И по други причини.

Гризин Фарл повдигна гъстите си вежди.

— Безпочвени догадки. На, пий.

— Тайстите влагат много в жестовете — каза Каладън и взе стомната. — Склонни са да превръщат в символ всяко дело, докато светът затъва в невежество. Но това значи много вдигнати стени, много залостени врати, и при това положение светът се превръща в лабиринт за всички, които го обитават.

— Никакъв лабиринт не ме плаши. Аз надбягвам зайци.

— Искаш да й оплевиш градинката значи? Няма ли решението да е нейно?

— Ха! Погледни ме, приятелю, така, както би ме видяла една чистокръвна жена! Виждаш ли тая златна коса? Тия блестящи палави очи? Тези мои изискани обноски? Аз съм загадка, съблазън за добре скрити дълбини. Да ме докоснеш е все едно да пипнеш накити и драгоценни камъни. Да ме вдишаш е като да изпаднеш в несвяст от омайно биле — в моите прегръдки. Тез дарове, които имам, друже мой, не са от ръст или тегло. Като комар да бях, пред мен жените пак ще падат кат буболечки от ръба на чаша!

— Чудесно слово, Гризин.

Гризин кимна.

— И много прилагано. Но все още не убеждава. Бих сменил тактиката, ако не бях сигурен, че посоката е вярна.

— Май е време за третата стомна.

— Мда. Повикахме унинието и ей го на, идва. Толкова мрачно, толкова многознаещо. Да беше по-чист взорът ми и мислите по-остри, умът ми ако беше по-добре наточен, тогава можеше и да намеря причина да пия и да забравя.

— Малко знам за този Аномандър Рейк.

— Тогава ще ти го поразмърдам в ума. Всичко, що има да се знае, тъй че да проумееш кой стои в другия край на веригата ти, а дали брънките са малко на брой, или неизброими, и туй ще ти разкрия.

— Има увереност в него, това поне е ясно — рече Бруд. — Извън облагата на дадената му титла. И близостта му до Майка Тъма. Има в него нещо разсъдливо и в същото време много дълбоко. Той е, мисля, буен мъж, ала при все това му е неловко от буйността у него.

— Самобичуващ се тогаз. Виждам пред себе си кончината на моя ентусиазъм.

— Закле се да не ме въвлече в гражданската им война.

— А сигурна ли е тази война?

Каладън Бруд сви рамене.

— Те са поколение, вкусило кръв, и докато ужасът глъхне, неусетно се промъква носталгията. Във война всичко е просто и в това има привлекателност. Кому от нас обаче помага объркването и несигурността?

Гризин Фарл помисли малко и поклати глава.

— Джагътите го твърдяха, нали? Че в обществото намираме семената на собственото му унищожение.

— Може би, но бъркат. Тъкмо отсъствието на общество води до унищожение. Когато съгласието е изгубено, когато споровете секнат и в противопоставянето никой не вижда другия като близък, като брат и сестра, тогава са възможни всякакви варварства.

— С остри камъни застла пътеката на мисълта ми, стари приятелю. Майка Тъма желае ли този разпад?

— Не мисля. Но тя обитава в мрак.

— Виното свърши. Остана сал горчивият му дъх. Пиянството претендира за край. Бих въздъхнал и бих се отдал на ленив размисъл. Връщаш ли се у дома, Каладън? А, не мислех. К’рул е родил чедо и самата земя таи спомена за първия му плач. Ще пиеш ли от кръвта на К’рул?

Бруд изсумтя, впил очи в гаснещия огън.

— Няма нужда от това. Както казваш, чедото е родено и скоро на свой ред ще роди много други.

— Не мислиш ли, че той прибързва?

— Тази преценка вече е без значение, Гризин. Станало е.

— Стори ми се, че Драконъс пътуваше обзет от страстен гняв.

Бруд вдигна глава и го изгледа рязко.

— И?

— Накървави краката ми за малко по онзи път. Но в нощната ни среща, която преразглеждам от ъгъл всякакъв, аз вече заключавам, че страховете ми са, хм, неоснователни. Той е безразличен към К’рул. Това, което го тласка сега, е много по-отчаяно.

Бруд кимна и каза:

— Любовта го прави това.

— Може така да ти изглежда, ако се съди по коментара ти и всичките му остри ръбове, че бягам от възлюбената си жена и нашето синче пройдоха. Голямо оскърбление е това и ми е на ума да извадя оръжие и да те накажа.

— Значи си дори по-пиян, отколкото си мислех.

— Да, и също тъй изпълнен съм с ненавист към истини, надигнали се с грозния си лик.

— Повечето истини са с такъв лик, приятелю. Но аз говорех за Драконъс.

Гризин въздъхна.

— Викът на гузната ми съвест е силен в най-неуместния момент. Пиян и глупав — виното вече блъска в черепа ми и аз проклинам се как ме напи с тайстката отрова.

— По-добре теб, отколкото жена ти.

— Всичките ми приятели го казват. Но утре заран ще съм гладен — дали донесъл си храна?