Ковачница на мрак

Малко над срутените камъни склонът свършваше на тясна площадка плоска скала, може би пет-шест разтега на ширина. Място за богове, но на него стоеше само Хаут. Оглеждаше се, сякаш се опитваше да разчете миналото.

„Не минало. Умряла е съвсем наскоро. Кръвта едва сега започва да забавя.“

Най-сетне намери нужда и сили да проговори.

— Къде може да са отишли? Не срещнахме никого.

След като Хаут не отвърна, тя се доближи до ръба и погледна. Далече долу се вихреше кипяща буря, искрящо сребро и мъртвешка бледнина едновременно. Призля й и тя залитна назад и едва не падна.

Дланта на Хаут подхвана гърба й, здрава като камък.

— Неразумно, заложник. Погледнеш ли Хаоса, се поддаваш на съблазънта му. Дори аз почти се изкушавам. Казват — продължи той и брадвата изтрака в скалата, щом я пусна, — че Майка Тъма не се поколебала да скочи в онова диво селение. И се върна, но не същата, каквато беше. Вече е обърнала гръб на Хаоса, поборника за всичко, което не е.

Тя се зачуди на думите му — несвързани и неразбираеми.

— Обзалагам се, че е неразумно — продължи той — да се превръщаш в символ. И ако са зажаднели за нея, нима е изненадващо?

— Учителю. Коя е тя? Кой може да е направил това?

— Жената на моя брат — отвърна Хаут. — Кариш. Най-великият учен сред джагътите. Била е подмамена тук и убита.

— От азатанаите?

— От един или повече от тях, да.

— Ще има ли война сега, учителю? Между джагътите и азатанаите?

Той я изгледа за миг, после отново извърна погледа си надолу.

— Война? — Изрече думата така, все едно никога не я е чувал и едва сега проумява смисъла й.

— Учителю. Когато започнахме това пътуване, казахте, че сме поканени. За да видим това ли? Ако е така, защо?

— Тя го нарече Мачтата на андиите — вашата Майка Тъма. И го превърна в юмрук на Мрака. Заложник, това, което ни очаква, е предизвикателството да осмислим тези символи. За това твоят ум превъзхожда моя. Винаги съм вярвал, че ти се нуждаеше от нас. Сега, изглежда, ние се нуждаем от теб. — Лицето му се стегна сякаш от болка. — Коря Делат, ще ни помогнеш ли?

9.

Харал, водачът на охраната на кервана, който не искаше да го наричат „сър“, беше спрял коня си, за да ги изчака. Малко по-натам пътеката се раздвояваше в началото на застлан с чакъл път. Отляво продължаваше нагоре на стотина разтега до укрепените стени на всечената в скалната стръмнина крепост Тула. Десетина-петнайсет прозореца зееха като раздрани дупки в скалата над укреплението. По неравните стени се издигаха четири ниски кули, всяка два пъти по-широка в основата, отколкото при върха, и с въоръжени с арбалети стрелци на платформите.

За очите на Орфантал цитаделата Тула се издигаше като митична крепост и той си представи коридори с високи тавани, загърнати в сенки, през които вървят обзети от скръб лордове и посърнали дами, а стаите, в които някога беше ехтяла детска глъч, сега бяха със залостени врати и люлките — вмирисани на плесен и прашасали — се полюшваха само от смътните течения в дълбоката нощ.

Виждаше ръждясали оръжия и провиснали гоблени по стените. Образите бяха избелели от старост, но всички показваха сцени на война, смъртта на герои и побягнали коварни убийци. Във всяка стая имаше такива гоблени — висяха унило като смътно ехо от битки, изпълваха стените с трупове от изтъкана нишка, пронизани от стрели или понесли зловещи рани.

Орфантал — Грип беше до него — дръпна юздите и спря до Харал.

Капитанът изгледа крантата му сякаш със съжаление и каза:

— Ще спрем на лагер тук. Господарката я няма, тъй че не се налага да поднасяме почитания. И толкова по-добре: тази кранта изобщо няма да издържи до горе.

Орфантал отпусна ръка на шията на кобилата, сякаш можеше да я защити от жестоките думи на Харал. Усети топлината й и представата, че животът може да я напусне, му се стори непосилна. Гледаше на нея като на верен слуга и знаеше, че здравият ритъм на сърцето й няма да се разколебае. В края на всяко пътуване имаше триумф и той беше сигурен, че кобилата ще го отнесе чак до Карканас.

Грип присви очи към цитаделата.

— Портата се отваря, Харал. Мислиш ли, че ще е дан?

Харал се намръщи, но не отвърна. Слезе и поведе коня си към кладенеца встрани от разклонението на пътя. Зад него се простираше равна земя, осеяна с железни клинове за палатки и няколко оградени с камък огнища.

Орфантал се загледа напред, където застланото с чакъл платно навлизаше между хълмовете. Ако имаше разбойници, щяха да се крият сред онези избелели канари от двете страни на пътя. Може би точно сега няколко чифта очи се бяха впили в тях. На заранта можеше да се натъкнат на засада. Мирът изведнъж щеше да рухне: викове и дрънчене на оръжия, ездачи, падащи от седлата и рухващи тежко на земята. Сърцето му заби възбудено — светът бе толкова огромен! Можеше да го отвлекат и да поискат откуп и можеше да се окаже вързан и скрит в някоя колиба, но щеше да се измъкне от връзките, да изпълзи навън, да се шмугне в лабиринта от скални цепнатини и да заживее там като див звяр.