Ковачница на мрак

Изобщо не знаеше в коя стая е влязъл. Беше малка, препълнена с навити гоблени от помещенията горе. Голият каменен под беше осеян с измрели мухи и въздухът вонеше на плесен. Щом залости вратата, той се хвърли върху мухлясалата купчина, струпана до една от стените, заплака и тялото му се разтърси от безсилие. Мразеше слабостта си: дори гневът го правеше жалък. Спомни си за Ренар и отново видя погледа в очите ѝ — не беше нежност. Беше видял в тях съжаление. Сигурно в този момент го одумваше с насмешка пред приятелките си, а те се кискаха.

Обгърна свитите си крака с ръце и отпусна чело на коленете си. Все още се бореше със сълзите, но сега те издаваха срама и безпомощността му. Баща му се беше вкопчил в славата като скъперник, стиснал последната монета на света. Нищо нямаше тук за Оссерк. Нищо за син, окован към детството.

„Иска да ме запечата с восък. Да ме сложи на най-високия рафт в някоя прашна стая. Да лежа там като съхранен негов спомен. Баща ми помни дни на невинност и копнее да се върне към своето детство. Но понеже това не може да стане, иска да ме направи онова, което той е бил някога, и да ме държи там: Вата Урусандер преди войните.

Аз съм неговата носталгия. Аз съм изразът на неговия егоизъм.

Ще се махна оттук. Тази нощ. Утре. Скоро. Ще се махна и няма да се върна. Няма да се върна, докато не стана готов, докато не направя себе си отново. Всъщност, татко, няма да наследя нищо от теб, нищичко. Особено от твоята слабост.

Ще тръгна на път. Да търся истини. Да търся мястото си. И когато се върна, ще блестя с триумф и със сила. Ще бъда мъж като… като самия Аномандър. Мислиш ме за глупав ли, татко? Но не съм. Смяташ, че съм неразумен? Ти си виновен за благоразумието, което ми липсва, но все едно. Сам ще намеря мъдростта си.

Ще напусна Куралд Галайн.

И ще препусна сам по света.“

При тези дръзки твърдения видя в ума си лицето на баща си и разочарования му поглед, и баща му каза:

„Сам ли, сине? Не ме ли слушаше? Страховете ти ще тичат с теб, ще вият като глутница вълци и ще искат да те повалят. Единствената истинска самота, за всеки мъж, за всяка жена, за всяко мислещо същество, е смъртта.“

— Знам това — прошепна той в отговор, вдигна глава и избърса сълзите от бузите си. — Знам това. Нека вълците ме обкръжат — ще ги избия всичките, един по един, всичките.

Главата му пулсираше. Беше гладен, но можеше само да лежи върху рулата плат, затворил очи. Болката имаше своите зъби, остри и жадни, и те се забиваха дълбоко в него. Къс по къс, можеха да го разкъсат — добре дошли бяха за всичко, което лежеше тук, докато не останеше нищо.

Черупката я нямаше вече, разбита от един стар мъж, който се бе опитал да го убеди, че килията е палат и затворът е дар. Дори Хун Раал го беше излъгал. Хун Раал, обект на презрение от страна на мъжа, чийто живот беше спасил. Чудно ли беше, че глупакът се напиваше до безсъзнание?

„Но той е много зает, татко. Говори от твое име. Тази част беше лесна, след като трябваше само да запълва мълчанието. Ти не знаеш, но той е разчертал цялото ти бъдеще. Отстъпил си му всякакъв избор, скъпи ми татко.

Радвам се, че не вдигна знамето. Легионът вече не е твой, макар ти все още да не знаеш това. Но ще тръгне на марш в твое име. Това е достатъчно.

Идват промени. Промени за всички ни.“

През следващите два дни Оссерк отбягваше баща си и се хранеше в покоите си. Събра всичко, което щеше да му трябва, избра си два меча, единия — стогодишен иралтански: тази ковачница, съперничеща на Хуст, беше унищожена от форулканите, фамилията бе избита и крепостта опожарена. По-късно всичките им мини бяха иззети в поредния пример за ненаситната алчност на Хенаралд. Оръжието му беше дар от Хун Раал и беше изработено изкусно, с елегантност, с която не можеше да се сравни никое оръжие на Хуст. Оссерк никога не го беше използвал на тренировки, макар че мечът му за упражнения бе съвършено копие в баланс, обхват и тегло. Другият му меч беше от вторична фамилна ковачница, собственост на Хуст, но със задача да прави оръжия за легиона на Урусандер. Беше прост, но удобен и резецът му се поддържаше добре, макар че дръжката на два пъти беше сменяна след пропукване около ръкохватката.

Много ветерани твърдяха, че Хуст преднамерено са снабдявали легиона на Урусандер с по-долнокачествени оръжия, но това беше предмет на предпазливо мърморене в казармите, след като лорд Урусандер, щом чу това мнение, бе проявил рядка за него невъздържаност, като публично бе разжалвал офицер, изразил такова съмнение.

Оссерк вярваше на войниците, макар че освен предпазителя легионерският му меч нямаше никакви недостатъци в изработката. В желязото нямаше калаени примеси и оръжието беше впечатляващо вярно на предназначението си.