Ковачница на мрак

— Е, тя не беше кой знае каква. Но пък и повечето не са кой знае какво. Та значи ти си спомняш нещо мрачно и сега си го сдъвкала. Следващото ти решение е съдбоносно. Изплюваш ли го, или го преглъщаш?

— Бих се отдръпнала от цивилизацията.

— Не можеш, защото тя пребивава в теб.

— А във вас — не?

— Не ставай глупава, Коря — отвърна той и гласът му изстърга като острие на нож по брус. — Видя добре колекцията ми от оръжия. Повечето аргументи в желязо са аргументи на цивилизация. Какъв цвят ще носим? Под какво име ще ни знаят? Пред какви богове трябва да се кланяме? И коя си ти, за да отговориш на такива въпроси вместо мен? Вдигам тази брадва, за да защитя своето дивачество — но знай едно: ще чуваш ехото на такива чувства във всеки следващ век.

Тя изсумтя.

— Нима мислите, че ще живея векове, учителю?

— Дете, ти ще живееш вечно.

— Вяра на дете!

— Кошмар на възрастен! — отсече той.

— Искате никога да не порасна? Или се радвате да гледате вечния ми кошмар?

— Изборът е твой, Коря. Изплюваш или го преглъщаш.

— Не ви вярвам. Няма да живея вечно. Нищо не живее вечно, дори боговете.

— А какво знаеш ти за боговете?

— Нищо. — „Всичко. Стоях с тях, до прозореца.“

В тъмното на сандъка очите не виждаха нищо, но и не го знаеха. Можеше да извади куклите, преди да напусне, да ги подреди на перваза между мъртвите мухи и да опре лицата им на мръсното стъкло. Можеше да им каже да виждат всичко, което има да се види.

Но богинята, която бе доскоро, не беше толкова жестока.

„Ние не сме мухи.“

Един ден бе отишла до прозореца и бе открила, че всички мухи са си отишли. Слънчевата светлина ги беше върнала към живота. Беше един от най-плашещите дни в младия ѝ живот.

„Трябваше да ги дам за храна на паяците. Ако не бях измела домовете им.

Тук…“

— Започнала съм да си спомням разни неща — каза тя.

Той изсумтя, без да се обръща и без да забавя крачка.

— А твои ли са тези спомени?

— Така мисля. На кой друг да са?

— Това остава да се види, заложник. Но е започнало.

„Мхаби. Съсъдът, чакащ да се напълни. Сандък за кукли. Пресегни се, хайде, по-бързо! Избери една, заклевам те в живота ти, избери една!“

Нападна я друг спомен, но не можеше да е реален. Беше извън кулата и се рееше в горещия летен въздух. Пред нея бе прозорецът, а през сивото му стъкло видя редици и редици лица. Рееше се, гледаше ги и се чудеше на тъжните им изражения.

„Сега най-после мисля, че знам какво гледаха боговете и богините.“

Съкровища хрущяха и се търкаляха под краката ѝ. Представи си, че е стара и прегърбена, че владее всичкото злато, сребро и драгоценни камъни на света, а в сърцето ѝ имаше копнеж, и знаеше, че е готова да даде всичко това… за мечтата на едно дете.

Умираха деца. Ферен задържа тези думи в ума си, притиснати и сгушени в тъжна прегръдка. Някои изпадаха от утробата със затворени очи и топлината от кръвта по лицата им беше жестока подигравка. Излизаха сред вълни от болка, за да застинат в мокрите ръце. Никоя жена не заслужаваше това. За други имаше само шепа години, които едва по-късно изглеждаха претрупани, гладен плач, вкопчени малки ръце, блеснали очи, които изглеждаха мъдри с мъдростта на неизречени неща. А после един ден тези очи застиваха изпод полузатворени клепачи, без да виждат нищо.

Злополуката беше цинична. Съдбата влизаше в празни стаи със самодоволна фамилиарност. Умираха деца. Риданията на майките звучаха кухо в ушите на всеки. Хора се обръщаха и забиваха поглед в земята или в нещо на хоризонта, сякаш то се променяше пред очите им.

Помнеше лицето на Ринт, любимия ѝ брат, и как то се отпусна, сломено от разбирането. Помнеше стариците, които работеха кротко и делово и отбягваха погледа ѝ. Помнеше гнева си от младежкия смях някъде наблизо, а после чу как някой изръмжа на младежите да замълчат. Не че смъртта беше рядка. Винаги бе наблизо с дебнещата си стъпка, студена като сянка. Грубата истина беше, че светът бие душата, докато костите не се огънат и сърцето не се пръсне.

Оттогава беше изпълзявала и бяха минали години, и колкото и да се бе състарила от онова време, се чувстваше само с ден по-стара, раната от скръбта все още беше прясна под кожата ѝ, ехото на безчувствения смях — все още силно в ушите ѝ.

Докато пътуваха през Пустошта Барет, взимаше всяка нощ в постелята си младежа, незаконния син на Драконъс, и си казваше, че е защото лордът я бе помолил за това. Но ѝ ставаше все по-трудно да погледне брат си в очите. Аратан изливаше семето си в нея по два, по три пъти всяка нощ и тя не правеше нищо, за да предотврати онова, което можеше да последва. Също както не бе направила нищо в нощта, когато легна с Гризин Фарл, но тогава поне имаше оправданието, че беше доста пияна. Някакво своенравие я беше обладало, стремглаво втурване към съдбата, стремеж да затъне в ужасните последствия.