Ковачница на мрак

Аратан също беше слязъл от коня си. Стоеше много по-стабилно, отколкото преди. Явно намираше себе си в това пътуване. „Повече, отколкото си представяше, несъмнено. Но внимавай, Аратан, да не би в края на това пътуване да не загубиш повече, отколкото си спечелил.“

Докато Пограничните мечове приготвяха лагера, Раскан наблюдаваше отстрани. Лорд Драконъс беше тръгнал да огледа руините, а Аратан четкаше коня си. Очите му обаче непрекъснато се извръщаха към Ферен.

След като Аратан вече яздеше до баща си — от нощта на гостуването на Гризин Фарл, — сержантът се беше оказал общо взето сам. Яздеше след Драконъс и сина му и пред двамата Погранични мечове, но не се чувстваше като мост към едните или другите. Ринт и Ферен бяха скарани, но мълчаливо, като брат и сестра, които искат да скрият взаимната си враждебност от външните, за да не се разкрият семейни тайни. Колкото до разговорите между лорда и незаконния му син, те като че ли бяха редки, а когато все пак ги имаше, Раскан не можеше да долови думите, които двамата си разменяха.

Лекотата, донесена им като дар от Гризин Фарл, се разпадаше. Нощем Ферен се въргаляше с Аратан сред пъшкане и тихи стонове, които звучаха някак странно отчаяни. И не се задоволяваше само с едно боричкане. Чувал беше как буди момчето за втори и трети път и това бе започнало да си личи в тъмните кръгове около очите на Аратан.

Раскан се чудеше кога Драконъс ще се намеси. Лордът, разбира се, не можеше да не вижда, че между Ферен и сина му става нещо нередно. Тя беше два пъти по-голяма от него, ако не и повече. И Раскан мислеше, че вижда слабост в нея, слабост, която досега беше крила дълбоко в себе си. Лустрото на професионализъм у Пограничния меч се изтъркваше.

Всичко това не убягваше и от очите на брат ѝ.

Напреженията се усилваха.

Драконъс дойде и каза:

— Джелеки. — И махна с ръка към развалините.

— Тук ли са ударили, милорд?

— Отнесли са всичко, което са могли, включително покривни греди и плочи.

Раскан се намръщи.

— Трябва да е било отдавна, милорд. Не ви ли увери Гризин Фарл, че това място все още е обитавано? Явно не е дошъл по този път.

Драконъс го изгледа замислено за миг, после кимна.

— Прав си, сержант. Все едно. Ще се оправим, сигурен съм.

— Разбира се, милорд. Да се погрижа ли за коня ви?

— Не, благодаря. Остави ми да правя нещо, докато приготвят супата. — Но сякаш се поколеба и като забеляза това, Раскан се приближи до него.

— Милорд?

— Няколко думи насаме, сержант.

Отдалечиха се от бивака покрай ниската могила, на която се издигаха развалините. Раскан се изненада, като видя широката пътека, всечена в склона пред входа на гробница. Но преди да успее да попита за нея, Драконъс заговори:

— Момчето трябва да бъде озаптено.

Раскан разбра и кимна.

— Да, милорд. Но пък увлечението е естествено.

— Увлечението ѝ изобщо не е естествено, сержант.

Раскан беше имал предвид увлечението на Аратан, но Драконъс — не.

— Мисля, че е жадна да зачене дете, милорд. Но не смятам, че е за да се възползва от дома Дракони.

— Да, съгласен съм — би било безсмислено.

Раскан се зачуди на този коментар, но все пак измисли какво да каже.

— Възрастта ѝ напредва и може би…

— На четирийсет е — година повече или по-малко. Може да ражда още деца в следващите десетилетия, може би и повече.

— Това, което увяхва при по-старите жени, е способността да обичат дете, милорд — каза Раскан. — Малко жени раждат деца след първото столетие. Коловозите на навика стават дълбоки. Независимостта се пази скъпернически.

— Не това е източникът на нетърпението ѝ, сержант.

Раскан не възрази. Беше споделил наблюденията си по подкана на Драконъс, за да може лордът да облекчи безпокойството си, ако решеше така. Но мъжът пред него нямаше да приеме заблуди само защото предлагат утешение. След малко Раскан каза:

— Човек би могъл да се зачуди, след като не знаем дали не е била майка преди. Но според мен, милорд, е раждала и е кърмила.

— Никакво съмнение за това, сержант.

— Бих го предупредил, милорд. Но той е само половината проблем.

— Да.

— Ако заповядате, мога да…

— Не, сержант. Показваш кураж, като приемаш това бреме, но не си длъжен да го понесеш. То е мое и аз ще говоря с нея. Тази нощ, щом тъмнината се спусне над нас. Отведи Аратан някъде по-надалече.

— Да, милорд. Обратно по пътя?

— Така ще е добре.

Аратан не можеше да откъсне очите си от нея. Беше се превърнала в неговия въртоп, около който кръжеше, привличан навътре със сила, на която не можеше да устои. Не че се бореше много. В жарката ѝ прегръдка си мислеше, че може да изчезне, да се стопи в плътта ѝ, в костите ѝ. Мислеше си, че един ден може да погледне навън през нейните очи все едно, че го е погълнала целия. Нямаше да съжалява за това, че щеше да е изгубил свободата си, да е изоставил бъдещето си. Вдишваният от нея дъх щеше да е негов, вкусът в устата ѝ щеше да е неговият вкус, гъвкавите ѝ движения щяха да са негови.