Ковачница на мрак

Аратан потрепери. Искаше му се да го удари, да извади меча си и да го посече.

— Не знаеш какво е искал.

— Знам. Той ме прати при теб — и знае за какво си говорим в момента. А и още нещо — сега говори с Ферен. Казва ѝ го толкова ясно, колкото и аз на теб. Става твърде много, твърде важно…

— Какво не е наред?

— Тя поема семето ти…

— Знам.

— А когато зачене, ще го захвърли.

— Няма.

— Трябва. За да не можеш да претендираш за това дете след години. За да не ѝ го отнемеш, когато порасте или когато решиш, че е време.

— Не бих направил това. Ще живея с нея…

— Баща ти не може да позволи това.

— Защо не? Какво го интересува него? Аз съм копеле и той ме захвърля!

— Престани да викаш, Аратан. Опитах се да те накарам да разбереш. Опитах се да говоря разумно, но ти не си готов за това, нито си достатъчно голям за това. Чудесно. Да видим дали ще разбереш ето това: ако двамата продължите, баща ти ще я убие.

— Тогава аз ще убия него.

— Ще го искаш, да, а той не иска това между вас. Ето защо всичко трябва да приключи тук и сега. Няма да бъдеш даден на жена Пограничен меч просто защото го искаш, и не защото не е достатъчно добра или нещо такова. Защото тя иска само едно от теб и щом го получи, ще те нарани лошо.

— Защо непрекъснато ми повтаряш това? Нищо не знаеш за нея!

— Знам повече от теб, Аратан. Тя е имала дете и го е загубила това знам. И не е просто предположение, има нещо в нея. А и сега, как те пое в себе си. Не е редно това, никак.

— Баща ми убива ли я сега? — Аратан се опита да заобиколи сержанта.

Раскан го сграбчи за ръката и го дръпна.

— Не. Не това иска той и ти гарантирам, Ферен не се държи толкова разпалено като теб в този момент. Тя слуша. Слуша какво ѝ казва баща ти. Нощите ти с нея приключиха и това ще е доказателството за думите ми.

Аратан издърпа ръката си и тръгна обратно към бивака.

След малко Раскан го последва.

— Стегни се — каза на момчето. — Знам, че не е лесно.

В мига, в който видя, че сержантът отвежда Аратан, Ферен разбра какво предстои. И когато Драконъс ѝ махна, се изправи и каза на брат си:

— Да не изгориш яхнията — вече лепне.

Той измърмори разбиращо… за всичко.

Лордът я поведе покрай развалините, около подножието на могилата, на която бяха построени къщите.

Ферен не държеше да слуша упреци.

— Направих както ме помолихте, милорд.

— Свали си желязото.

— Моля?

— Камата и меча. И колана.

Тя не помръдна.

— Ще ме обезоръжите ли, лорд Драконъс? Бих искала да знам защо?

Миг по-късно лежеше на земята, костите я боляха от удара. Не проумяваше какво е станало — ударил ли я беше? Не, със сигурност не. Усети как заопипва кръста ѝ и смъкна колана ѝ.

Помъчи се да избута ръцете му, опита се да свие крака, за да го изрита.

Той изръмжа раздразнено, а след това Ферен усети как я сграбчи за глезена. Извъртя я по корем, а след това я повлече през тревите. Тя искаше да извика — да повика брат си, — но щеше да се пролее повече кръв. Злобата щеше да ги разкъса, твърде силна, за да може да се удържи.

Ако Драконъс се канеше да я насили, щеше да го позволи. Мъстта може да се затаи и да чака дълго.

Той я завлече в един овраг с канари от двете страни и в сумрака Ферен видя нисък и широк вход, а после нощното небе потъна в още по-дълбок мрак.

Беше слаба и безпомощна в хватката му. Магия ли беше това? Силата на любовницата му, Майка Тъма? Да злоупотреби толкова лесно с нея?… Не, беше нелепо.

В тясното пространство на гробницата, щом подът рязко се наклони надолу, Ферен помириса смърт. Стара, сгърчена и суха.

Драконъс я издърпа до каменен саркофаг.

Изведнъж я прониза страх.

— Милорд — простена Ферен. — Предавам се. Не е нужно да…

— Мълчи — изсъска ѝ той. — Ужасен риск поемаме тук.

Пусна я, превъртя я с крак по гръб и я извлече грубо до студения камък.

— Стой мирно.

Видя как се наведе над нея, как бръкна в саркофага… изглежда, нямаше капак… и след това се чу шумолене, скърцане и смътно изпукване, последвани сякаш от звука на изсипващ се пясък.

Той я затисна с колене, подпря се на саркофага и тя видя как надигна с усилие изсъхналия труп — съществото беше огромно, с дълги и дебели кости на ръцете и краката. Черна коса се изсипа и забърса лицето на Ферен, вмирисана на плесенясала кожа.

Костелива длан изведнъж натисна корема ѝ.

Болезнен гърч я прониза — толкова силен, че събори Драконъс. Той се олюля, без да изпуска увитата в кожа китка на трупа. Тялото се наклони, а след това се хлъзна надолу и падна тежко върху краката на Ферен.

— Мамка му! — изрева той. — Отдръпни се, жено… бързо!

От устата на трупа се изтръгна стон.

Изпаднала в ужас, докато вълните болка бързо заглъхваха в корема ѝ, Ферен се отдръпна от тялото.

Драконъс се наведе и избута трупа обратно в саркофага. Той тупна вътре сред облак прах и пращене на кости.

— Би трябвало да свърши работа — измърмори Драконъс. — Благословена да си, и моля те за прошка, о, Кралице. Хайде, изпълзи навън, Ферен, и по-бързо.

Тя се подчини и след няколко мига се измъкна през прохода и видя високо над себе си въртоп от звезди, ярки като дар. Надигна се задъхана на колене и изплю смрадливия прах.