Ковачница на мрак

Щяха да го търсят на сутринта и да не намерят никаква следа, а той щеше да се крие добре зад очите ѝ, а тя на свой ред нищо нямаше да издаде, сита и преситена. Чудеше се дали това, което изпитва, е определението за любовта.

След като разгъна походното си одеяло, вдигна тежестите и ги подреди до седлото. Спохождаха го мисли за Сагандер и как ли я кара сега учителят му. Щеше да е странно да поднесе дарове от учен, когото бяха оставили назад, а цялото знание, за което старецът толкова копнееше, да остане недостижимо за него. Така и незададени въпроси, така и непредложени отговори — тези неща оставаха някъде пред Аратан, безформени като надвиснал облак на хоризонта. Тежестите, грижливо струпани на прашната земя, изглеждаха безполезни. Тук, на откритото, нищо не можеше да се претегли, нищо не можеше да се измери. Тук, навън, толкова далече отвъд границите на Куралд Галайн, имаше някаква дива необузданост, която кипеше у всекиго.

Усещаше всяко течение и понякога имаше чувството, че всеки момент ще се удави, ще бъде отнесен навътре в нещо животинско, нещо първично. Такава съдба, като помислеше, щеше да е нищожна или никаква загуба. Всичко, което беше знаел, всичко, от което бе дошъл, вече изглеждаше дребно, банално. Небето бе необятно, равнината безкрайна, и докато се движеха под небето, докато я прекосяваха, правеха желанията си дръзки. Това движение, което усещаше, ден след ден, му се струваше много по-величествено от всяка издигната цитадела, от всяка рухнала къща. Помнеше как си беше играл на купчина пясък зад работилницата, когато беше малък. Беше докаран за грънчарката, която навестяваше къщата пътьом. Нещо, свързано с това глината да е по-зърниста и с калъпите за оформяне и изпичане. Пясъкът беше мек на допир, стоплен от слънцето на повърхността, но прохладен отдолу, и той помнеше как лежеше проснат върху него, пресягаше се с една ръка, гледаше как пръстите му потъват дълбоко, а след това ровеше с шепи, сякаш за да се погребе в него.

Пътуването през този свят беше почти същото, все едно че със самото движение всичко можеше да се задържи, да се хване и шепи и човек да заяви, че е негово.

Замислен над това, докато гледаше Ферен до огъня, Аратан изведнъж реши, че е намерил разбиране за естеството на войната — такова, което може би щеше да впечатли дори Сагандер. Посегнеше ли повече от една ръка, станеха ли претенциите повече от една, тогава се проливаше кръв. Нищо разумно нямаше в това. Пясъкът се изплъзваше между пръстите, изсипваше се от ръцете, които искаха да го задържат, но си оставаше на мястото, след като претендентът си отидеше. Нищо разумно. Просто желание, грубо като облекчаване на тяло в нощта.

— Аратан.

Той вдигна очи.

— Сержант Раскан.

— Скоро ще мръкне. Ела с мен.

Аратан се изправи.

— Къде?

— Назад по пътя.

— Защо?

— Защото така казвам.

Озадачен, Аратан го последва. Раскан вървеше, сякаш бързаше да напусне бивака. Беше свалил протритите си ботуши и носеше мокасините, които му беше дал Драконъс — бяха толкова скъпоценни в очите на Раскан, че бе започнал да ги носи само в края на деня. Аратан не можеше да е сигурен, че това е причината, но подозираше, че е точно това. Дар от лорда му. Имаше стойност в това. Караше Раскан да изглежда по-млад, отколкото бе, но съвсем не толкова малък, колкото Аратан се чувстваше в компанията на сержанта.

По пътеката личаха следи от преминаването на конете им. Стъпкани треви, дълбоко отпечатани в пръстта копита, накъсана линия, чието място сякаш не беше тук, сред този открит хълмист пейзаж.

— Изтървахте ли нещо по пътя, сержант? Какво търсим?

Раскан спря и погледна назад към бивака. Виждаше се само червено-оранжевият отблясък от огъня. Миризмата на пушека стигаше до тях, но слаба и лишена от всякаква топлина.

— Баща ти искаше да се научиш на плътските неща. Да спиш с жена. Прецени, че Пограничният меч е годна за това, без да се налага да се притеснява за нещо… политическо.

Аратан заби поглед в земята — не можеше да срещне тъмните очи на Раскан. Вдигна пръст към устата си, за да задъвче нокътя, и вкуси любовта от предната нощ. Отдръпна го бързо.

— Но чувствата, които могат да избуят между мъж и жена… е, тези неща не могат да се предвидят. — Сержантът се размърда, измърмори нещо под нос и продължи: — Ти няма да се ожениш за нея. Няма да прекараш остатъка от живота си с нея. Тя е два пъти по-голяма от теб и има два пъти повече нужди от твоите.

Аратан се загледа в тъмното. Искаше му се да побегне в мрака, да се изгуби. Да остави Раскан да изрича жестоките си думи на празните сенки.

— Разбираш ли ме?

— Трябваше да има повече жени с нас — каза Аратан. — За да можеше и за теб да има една.

— Като дупка в земята ли? Не всичко е до това. Те не са само това. Натам бия. Тя не е курва и не мисли като курва. Какво мислиш, че плаща монетата, когато мине между мъж и жена? Плаща, за да няма силни чувства, това плаща. Баща ти мислеше, че ще ти е от полза. Няколко нощи. Достатъчно, за да се запознаеш с тези неща. Не искаше да се обвързваш с жена, която да ти е половин любовница и половин майка.