Ковачница на мрак

Смъртта беше ужасна сила. Нанасянето на страдание никога не се очистваше напълно. Виждал беше у ловци и пастири една неопровержима душевна студенина, която превръщаше необходимостта в добродетел. Скръбта не ги докосваше, когато убиваха същества, все едно дали тези същества вървят на два крака, или бягат на четири. Дали имат криле, или се плъзгат гладко във водата. Нуждата беше отговор сам за себе си. На този свят трябваше да се яде, плът или растение, а смъртта беше цената.

Не обичаше тази истина и не му харесваше тази нощ, докато оглозгваше кокалчетата, а титлата „Закрилник“ звучеше насмешливо и кухо в ума му.

По-рано през деня беше видял двама ездачи на север: Пограничните мечове, които бяха отвели учителя до Ейбара Делак, навярно, и сега бързаха да догонят спътниците си. И да го бяха зърнали, сигурно бяха сдъвкали и изплюли любопитството си. Нечии умове бяха като затворени с капаци, втренчени само в едно и със стеснен хоризонт. Любопитството се спъваше в тях като в непреодолимо препятствие. Един ден, допускаше той, всяко място във всяка земя щеше да се запълни с такива мъже и жени, всеки затънал в усилието да изцеди цвета от околния свят. Нямаше намерение да доживее, за да го види. Горко на света, където смехът ще се среща с неодобрително мръщене и враждебна тревога! Сериозните хора никога не спираха да водят своята война срещу радостта и веселието и бяха неумолими и неуморими. В своя живот той се възправяше срещу тях и виждаше в своята твърдост най-ценна добродетел. Закрилник, и още как!

Мисълта изтръгна от гърлото му дълбок смях.

Заекът нямаше повод за веселие, уви.

Преди здрачът да премине в нощ, Гризин Фарл беше видял самотна фигура да се приближава от изток. Макар да беше истина, че случайността не може да се измери, тази предстояща среща в никакъв случай не беше случайна, тъй че той прецени всичко много внимателно. Далече на запад кралицата Тел Акаи се бе размърдала във вечната си дрямка и настроението ѝ все още беше отвратително.

Старото изобщо не обича младото и в крайностите на двете неприязънта достига до искрено отвращение. Виж колко грозно е новороденото; гледай колко жалки и пипкави са старците — и взаимните погледи се изпълват с ненавист, съвсем заслужена при това.

А сега тук, от изток, с тежко приближаващи се стъпки идваше стар приятел, за да коленичи пред едно дете. Детайли, балансирани с едно взаимно намигване.

— Толкова много за размисъл — отрони той достатъчно високо, та дошлият да го чуе. — Но ейлът свърши. Никога не съм могъл да пестя от благините си, клетият аз.

— Само с думи, Гризин Фарл, човек би могъл да напълни бурета.

— Ах, но това, с което съм пълен, изобщо не е сладко на вкус. Седни с мен, стари приятелю. Бих искал да изтръгна хиляда изповеди от теб тази нощ, докато не клюмна пиян от мъдрост. Ако не от твоята, от моята си.

Гостът му бе почти със същия ръст. Наметало от сребриста козина бе загърнало широките му рамене и блещукаше на звездната светлина.

— Идвам от място на скръб и зла поличба.

— На тръгване да не би случайно да си пребъркал долап с вино?

— Тайстите са добре откъм виното, вярно. Толкова с даровете, носени отдалече. — След тези думи извади от торбата си глинена стомна.

Гризин Фарл се усмихна.

— Каладън Бруд, щях да те разцелувам, ако бях сляп и само трошица по-отчаян, отколкото съм.

— Задръж чувствата, докато се напиеш хубаво и свястно, но не мисли за мен.

— Че за кого тогава?

— Ами за жена ти, разбира се. Това вино беше за нея.

— Крадец на сърцето ѝ! Не трябваше да ти се доверявам! Мърлявата ѝ благодарност, виждам я ей тук, в черепа ми, вони на спиртен казан. Узнал си тайния път към леглото ѝ!

— Не е толкова таен, Гризин, но няма да кажа повече, за да не накърня чувствата ти.

— По титла се водя Закрилник, но в този случай ще си запуша ушите и ще си затворя очите. Е, хайде, давай стомната и казвай какво е станало.

— Свободата ми — каза Бруд. — Изтръгнаха ми я.

Гризин изгълта три бързи глътки и зяпна.

— Глупак! Колко плати за това? Първородното си ли? Не съм опитвал по-добро! Това изумително качество… Жена ми изобщо не би го оценила.

— Така твърди съпругът ѝ от векове. Освен това, обзалагам се, нито една от трите стомни, които нося, няма да оцелее тази нощ, тъй че няма да има какво да оценява. Съчувствието ми е безгранично, особено както седя тук и те гледам.

— Добре казано, щом ще е нощ за искрена изповед. Свободата не е нищо повече от живот, лишен от отговорност. О, копнеем за нея с безразсъдна страст, но трепетите са краткотрайни, а и в пиянското ѝ състояние е жалка плячка тя в леглото, това го знам добре, понеже лесничко отстъпва тя на грубите ми ласки.

— Скърбя за спомените ти, Гризин Фарл. Но още повече скърбя, че ги чувам.

— Хайде да не плачем все още. Дай да прогоря гърлото си с болка по-силна от всяка дума, която ще изречем.

Каладън отпи и му подаде стомната. После каза:

— Първият син на Тъмата ме обвърза с клетва, както и аз него, при направата на брачен камък за брат му.

— Изобщо няма да изтрае.

— Кое, бракът ли?

— Клетвата.

— Защо го казваш?