Ковачница на мрак

— Ерастас, виж какво направихме. Подлъгахме я да дойде тук, а след това ѝ се нахвърлихме като диви зверове. Пробудихме гнева на джагътите. Нищо добро няма да произтече от това.

— Нощ иде за джагътите, Сек. Яростта им вече е нищо.

— Твърде лесно ги пренебрегваш, Ерастас. Току-що убихме жена му.

— И Качулатия ще плаче — какво от това? Хайде, да се махаме, преди да са се приближили достатъчно, че да ни чуят. Пък и не Качулатия иде насам, нали?

— Не — измърмори Секул Лат. — Само брат му.

Хаут спря на пътеката и присви очи.

Зад него Коря се смъкна изтощена на земята. Кръженето на върха на кула не беше кой знае какво усилие. Три крачки от ръб до ръб. Такова беше владението ѝ, пространството на вяра в божествените ѝ въжделения. Беше малко и нищожно и тя бе започнала да подозира, че светът непрекъснато налага уроци по смирение, дори на богове и богини.

— Вече е близо — каза Хаут. — Трябваше да избера меча. Тази брадва е тежка. Дръзка е гордостта ми, немощни — престарелите мускули. — Погледна я през рамо. — Помисли ли повече за това разпиляно съкровище?

— Трябваше ли да помисля повече?

— Чакам да чуя мъдростта ти.

— Малко мъдрост има у мен, учителю. Но го виждам като подигравка с ценността.

— Да, но защо?

— Може би ни се казва, че само онова, което ни очаква в края на тази диря, има истинска цена.

— Възможно е. Азатанаите са любопитни същества. Не са алчни. Всъщност има един сред тях, който носи титлата Закрилник, но не закриля нищо. Джелеките дойдоха в селата им и окрадоха всичко, което можеше да се носи, а той само се усмихна.

— Може би закриля нещо, което не може да се види.

— И какво би могло да е то?

Тя помисли, без да бърза с отговора, доколкото това ѝ даваше време да отдъхне.

— Има много добродетели, които не може да се измерят материално.

— Нима? Назови една.

— Любовта.

— Торкви и златни пръстени, брошки и диадеми. Скъпи дарове, здрав дом и покрив, който не тече. Дете.

— От всички тях любовта може да бъде оголена, но пак остават.

— Чудесно. Продължи.

— Доверие.

— Пази имането ми и аз ще ти платя в замяна.

— Това е сделка.

— Която купува доверие.

— Такива материални размени, както ги описвате, трябва да символизират добродетелите, които споменах. Не са добродетелите във и сами по себе си.

— Но не е ли това смисълът на цялото богатство?

— Не мисля. В края на краищата алчността не е добродетел.

— Алчността е езикът на властта, струпването на символи.

Тя поклати глава.

— Добродетелите не може да се присвоят. Те само се показват.

— Показват се? Как се показват?

Коря се намръщи.

— С даровете, които описвате.

Хаут кимна.

— Слушай добре. Права си, че не съчетаваш в едно символа и значението. Но грешиш, ако мислиш, че да се прави това е необичайно.

— Тогава бих казала, че Закрилника защитава различието и за да го покаже, трябва да стои настрана, когато крадците отнасят материалните символи на добродетелите, чиято святост и чистота той защитава.

— Добра хипотеза — изсумтя Хаут. — Ще помисля…

Внезапното му млъкване я накара да вдигне очи. Хаут беше забил поглед в краката си. След дълга пауза вдигна брадвата и отново се обърна нагоре към склона.

— Учителю?

— С какво измерваме тогава азатанайското богатство?

— Учителю? Какво е… — Смътно движение привлече погледа ѝ, нещо лъскаво, и тя погледна. Тънка вадичка криволичеше през усукани пръстени и скъпоценни камъни. На странната безцветна светлина изглеждаше черна като мастило.

Хаут тръгна нагоре по склона, стиснал брадвата.

Коря стана и закрета след него, като внимаваше да не настъпи вадичката.

Но след още няколко крачки стана невъзможно да я заобикаля. „Кръв ли е това?“ Помисли си за богове и богини, за идеите за жертвоприношение — така отдавна изоставени от тайстите — и това място изведнъж ѝ се стори още по-студено, по-жестоко.

Нямаше да задава повече въпроси на Хаут. Не беше време за това. Устата ѝ бе пресъхнала, сърцето ѝ биеше забързано.

Стигнаха купчина нападали камъни, които сякаш бяха подравнили пътеката със самата си тежест, а върху тях лежеше нещо… труп, проснат и наполовина гол, крайниците изпънати, сякаш тялото беше влачено. От тялото се стичаше кръв на гъсти струи и заливаше скъпоценностите.

Жена Джагът.

Дълго острие, стърчеше от гърдите ѝ, а гърбът ѝ беше извит така, че дръжката сигурно бе опряла в плешките ѝ.

— Кариш…

Прозвуча отчасти като молитва, отчасти — като скръбен зов. Хаут се олюля, сякаш щеше да падне… и Коря се приближи до него с мисълта да поеме тежестта му, макар че, разбира се, изобщо нямаше да се справи с това. Хаут залитна напред, подмина тялото и вдигна брадвата.

— Кариш!