Ковачница на мрак

Орфантал се загледа напред, където застланото с чакъл платно навлизаше между хълмовете. Ако имаше разбойници, щяха да се крият сред онези избелели канари от двете страни на пътя. Може би точно сега няколко чифта очи се бяха впили в тях. На заранта можеше да се натъкнат на засада. Мирът изведнъж щеше да рухне: викове и дрънчене на оръжия, ездачи, падащи от седлата и рухващи тежко на земята. Сърцето му заби възбудено — светът бе толкова огромен! Можеше да го отвлекат и да поискат откуп и можеше да се окаже вързан и скрит в някоя колиба, но щеше да се измъкне от връзките, да изпълзи навън, да се шмугне в лабиринта от скални цепнатини и да заживее там като див звяр.

Години щяха да минат, а след това от тези хълмове щеше да се разнесе вестта за нов разбойнически главатар, умен и богат, скитник, отвлякъл млади жени и направил от всички тях свои най-верни воини. И верността им щеше да е непоклатима, защото всяка жена щеше да обича главатаря им както жена обича съпруг.

Щеше да завладее крепостта Тула, да я прочисти от призраци и сломени сърца. Щеше да изгори всички гоблени. Много деца щеше да има, цяло войнство. Всичко щеше да е добре, с трапези, скърцащи под блюдата с печени меса, а после всички благородни домове щяха да тръгнат на бран, за да обсадят крепостта. Щяха да дойдат с хиляди бойци и когато настъпеха към стените, той щеше да се бие до последно и да защитава децата си… но някой беше предал портата, купен със злато, и врагът изведнъж вече е в двора. Нападнат от всички страни, той щеше да рухне на колене, пронизан от копие в гърба, и щеше да извие глава назад и да види убиеца си, предателя си, и щеше да се опълчи на боговете, и да се вдигне отново…

— Хайде слизай от коня, в името на милостта — каза Грип.

Орфантал се сепна и бързо се смъкна от крантата. Двамата със стареца, неговия защитник, поведоха конете си към кладенеца.

— Фургон слиза насам — каза Грип. — И с тях има благородник. Млад. Млад като теб, Орфантал. Не си ли любопитен?

Орфантал повдигна равнодушно рамене.

— Когато господарката е в крепостта, праща долу хубава храна и ейл за който е на бивак тук. Въпрос на чест е. Харал се надяваше, а после се разочарова, но сега пак е обнадежден. Няма да ни дойде зле прясна храна. И ейл също.

Орфантал отново погледна към Харал, който разседлаваше коня си, докато другите приготвяха лагера.

— Може да е излязла да лови разбойниците.

— Коя?

— Господарката на крепостта.

Старецът се почеса по врата — навик, оставил мръсна диря, която никакво миене не можеше да заличи.

— Никакви разбойници няма толкова близо до Тула, Орфантал. На ден път в хълмовете, някъде между тук и Ковачница Хуст, там ще стане рисковано. Но не сме много притеснени. Казват, че Отреклите се вече печелят повече пари, като вадят калай и олово и ги продават на Хуст — много повече, отколкото ако дебнат хора като нас. Рударството, между другото, е тежка работа. Не бих искал да я върша. Всичко е до претеглянето на рисковете, схващаш ли?

Орфантал поклати глава.

Грип въздъхна.

— Да смъкваме седлата, да изчеткаме конете и да ги нахраним. Едното око на крантата ти е зле и сълзи повече от тази прах. Стареенето изобщо не е приятно, повярвай ми.

През последните две нощи бяха палили само един огън, на който варяха чай, и бяха яли хляб, сирене и пушено месо, сухо като кожа. Но сега бяха запалили три, с последните буци суха тор, и бяха смъкнали котлета изпод фургоните. Докато вдигнат палатките и постелят походните одеяла в тях, гостите от крепостта Тула пристигнаха.

Орфантал приключи с четкането на кобилата и я отведе до коневръза. Погледа как другите коне поздравиха крантата, зачуден дали просто не я съжаляват, а после тръгна към огньовете, където бяха спрели непознатите.

Видя слуги да разтоварват дървени въглища и буци суха тор: носеха ги при фургоните на Харал и вече трупаха вързопи с храна при огньовете. До Харал стоеше благородно момиче, облечено в дебело тъмносиньо наметало от някакъв лъскав плат, и щом Орфантал се приближи, видя, че тъмните ѝ очи са извърнати към него.

Харал се покашля.

— Орфантал, родственик на Нерис Друкорлат. А това е Сукул от Анкаду, сестра на капитан Шаренас Анкаду, копиеносец от легиона на Урусандер в Битката на равнината Мишарн.

Орфантал изгледа кръглоликото момиче.

— Заложница като мен ли си?

— Гостенка — обясни Харал, преди момичето да успее да отговори, сякаш смутен от въпроса на Орфантал и уплашен да не би тя да се обиди. — По-дребните фамилии разменят заложници само между равни. Лейди Хиш Тула е от по-големите фамилии и влиятелна в двора.

Изражението на Сукул не се промени.

Орфантал не можеше да прецени възрастта ѝ. Може би беше с година по-голяма от него, или по-малка. Бяха почти еднакви на ръст. Нещо в очите ѝ го притесни.

— Благодаря ви, Сукул Анкаду, за този дар с храна и за компанията ви — каза той.

Момичето повдигна вежди.

— Едва ли сте научен на тези обноски от баба ви — отвърна му насмешливо. — Тя не отдаде почит на легиона на Урусандер.

Харал мълчеше. Изглеждаше притеснен и объркан.

Орфантал сви рамене.