Ковачница на мрак

Той се вгледа в нея. Нямаше ли всички да се съберат и да го посрещнат с радост, както правеше майка му? А Аномандър Рейк? А Андарист и Силхас Руин?

— Потърси лейди Хиш Тула — тя е там сега. Преди да тръгнеш утре заранта, ще пратя слуга с писмо, което ще ѝ напиша. Трябва да ѝ го предадеш лично.

— Добре. Но ти не си заложница. Ти си гостенка… Защо си гостенка в крепост Тула?

Сукул направи кисела физиономия.

— Сестра ми има известна репутация в двора и майка ми се притесни, че ще тръгна по същия крив път. Постара се да го предотврати. Използва едно старо приятелство, създадено на бойното поле… добре де, майка ми помоли и лейди Хиш прие. Аз съм под тяхната опека, възпитават ме над ранга ми и съм под закрилата на Хиш Тула, която също е познавала своенравния живот, но се е отдръпнала от този крив път. — Отпи глътка вино и се усмихна. — О, скъпи, как те обърках. Е, чуй още само това: не само на кръвта може да бъде предан човек. Два духа, гледащи в една посока, могат да надмогнат всяко разделение. Запомни това, Орфантал, защото тази нощ помежду ни се кове такова приятелство.

— Тази нощ е чудесна — промълви Орфантал.

— Хиш Тула се стреми да изкове същото приятелство, същата преданост между знатните и офицерите от легиона на Урусандер. Така иска да постигне мир в Куралд Галайн. Но запомни: много офицери, като моята сестра, нямат никакъв интерес от мира.

Орфантал кимна.

— Сражавали са се във войни.

— Обидите ги оскърбяват, реални, както и въображаеми.

— Ще ме посетиш ли в Карканас, Сукул Анкаду?

Тя допи виното си.

— Щом ще стоя до велик воин, ами, да, сигурна съм, че отново ще се срещнем, Орфантал. Хайде, пий си виното — отпиваш като птиче. Кой пие така?

— Ще ми се да имах сестра — каза Орфантал. — И да беше ти.

— По-добре да сме приятели, отколкото брат и сестра, Орфантал, както може би ще разбереш един ден. На приятели можеш да разчиташ, но същото не може винаги да се каже за братя и сестри. А, още нещо.

— Да?

— Онази история, която ти е казала да разправяш баба ти. Превърни я в истина в ума си — забрави всичко, което ми каза тази нощ. Никой друг не трябва да чуе истината като мен. Обещай ми това, Орфантал.

— Обещавам.

— Колкото по-голям ставаш — каза тя с тон, от който му заприлича досущ на баба му, — толкова повече откриваш истината за миналото. Можеш да го опразниш. Можеш да го напълниш наново. Можеш да сътвориш каквато истина си избереш. Ние живеем дълго, Орфантал — много по-дълго от джелеките или от Бягащите псета. Живееш ли достатъчно дълго, ще срещнеш други лъжци и други съчинители — и младостта им блести толкова ярко, че чак заслепява. Слушай разказите им и знай, че са лъжци — не по-различни от теб. Не по-различни от всеки от нас.

Главата на Орфантал бе замаяна, но в отговор на думите ѝ той чу смътен глас на протест, надигнал се от дълбините на душата му. Не обичаше лъжците. Да лъжеш означаваше да нарушиш предаността си. Да лъжеш, както знаеше призракът на всеки герой, беше предателство.

Беше объркан. И самотен.

— Вярвам във фантазията — каза Райз Херат на момиченцето. Погледна го и продължи: — Но внимавай, моля те. Много е високо и няма да преживея недоволството на клана Хуст, ако пострадаш.

Без да слуша предупреждението му, Легил Бехуст се изкатери до зъбеца. Крачетата ѝ се люшнаха зад нея, щом се наведе навън, със зачервено от възбуда лице и ококорени от удивление очи.

Райз я хвана здраво за глезена.

— Твърде много те глезя. Но добре огледай всичко, което виждаш. Градът опира гръб в реката зад нас и всъщност до самата Цитадела. Не ни се налага да се притесняваме от селата на южния бряг, където са работилниците и кланиците с пъклената им воня. Щавене на кожи, клане на свине и добитък и така нататък. Трошене на кокали за храна на нивите. Плюс въглищарите. Всички нужни неща за поддържане на многобройно население.

— Не искам да гледам там!

— Разбира се, че не искаш. Друго са си по-изящните здания, този печален опит за ред…

— Но къде са духовете на гората? Къде е гората? Ти ми разправяше за гори!

Той посочи.

— Там, тъмната линия на север. Някога беше много по-близо.

— Избягала ли е?

— Мисли за Карканас като за звяр, изпълзял нагоре от реката. Може би към самото слънце или пък само за да изгледа намръщено света. Помисли за дългоопашатите клюнести костенурки, които речните рибари носят на пазарите. Изгърбени, нащърбени коруби, жестока захапка и изпъкнали мускули по дългия врат. Нокти по здравите крайници. Черупка, дебела като броня. Грозно същество, Легил, лакомо и със зъл нрав. Чуй съсъка му, щом се доближиш!

Тя се заизвива на тясната каменна издатина.

— Къде са очите му? Не виждам очите му!

— Но, скъпа, ние сме очите му. Тук, на върха на Старата кула. Ние сме очите на града също както сме очите на света и това е велика отговорност, защото само чрез нас светът може да види себе си и гледката ражда загадка — отприщване на въображението — и в този миг на разпознаване всичко се променя.

Тя се смъкна назад.

— Но аз не искам да съм очите му, учителю Райз.

— Защо не?

— Защото не разбирам какво виждам.

Той и помогна да стъпи на крака.