Ковачница на мрак

Сестра Емрал Ланеар се огледа от глава до пети в голямото посребрено огледало. Смътно замъглената жена, която се взря в нея, обещаваше голяма красота и Емрал копнееше да си разменят местата. Сбъднеше ли се тази молитва, никой нямаше да може да разкъса булото и нямаше да е нужно да се пази всеки миг, за да не би някой да зърне изтерзаните истини, които се мътеха зад очите ѝ, а изражението ѝ нямаше да издава нищо.

Светът се придържаше към илюзиите си. Никой не можеше да вижда вечно, отвъд хоризонтите, през най-гъстите гори и здравите планински канари, или в дълбините на тъмните реки, тъй че там също се таяха обещания, приканващи копнеещия взор и предлагащи величествени гледки. Илюзиите бяха породени от всички, които впиваха поглед в тях в името на здравия разум, навярно, или търсейки надежда. Така другите можеше да видят и нея: Върховна жрица, заела мястото си в олтарната зала, с другата Върховна жрица до нея, и двете — символизиращи самата Майка Тъма, зад чието було от мрак ничий взор не можеше да проникне. Можеха да виждат това и да намерят каквито илюзии за утешение пожелаят.

Нямаше причина да негодува заради очакванията им. И все пак съжаляваше, че образът пред нея не можеше да пристъпи извън огледалото и да остави място, в което тя да скочи. Илюзии поддържаха света, а тя бе ужасно уморена да поддържа своя.

Низшите жрици зад нея се суетяха нервно и само звукът от това стигаше, за да се раздразни. Бяха избягали от леглата си и лежащите в тях мъже веднага щом вестта бе стигнала до тях. Представяше си ги преобразени, захвърлили яркоцветни коприни и загърнати вместо тях в тъмните си лъскави пера. Уста, изкривени в клюнове. Бездиханни, тревожни слова, сливащи се в безсмислен грак. И лъхащата на плесен топлина на телата им вече изпълваше стаята, а дългопръстите им стъпала дращеха и ровеха в бялата тор на възбудата им, а след миг Емрал Ланеар щеше да се извърне от огледалото, да ги погледне и да се усмихне на смъртта на илюзиите.

— Жена! — изсъска някоя.

— Азатанаи! Казват, че можели да се преобразят в каквото пожелаят.

— Глупости. Подчинени са на същите закони като всички нас: може да бленуваш колкото си искаш да избягаш от това свое грозно лице, Виджила, но дори силата на азатанаи не би могла да ти помогне.

Пронизителен смях.

Емрал се взря в мътното отражение, зачудена какво ли си мисли то, какво вижда то. Трябваше да има някакъв таен диалог между мислене и виждане, каза си тя, в който всяко заключение е спотаено. Но да се видиш в този огледален свят означаваше да съзреш всяка истина. И да не намериш никъде убежище от тях. „Огледалата, боя се, са подкана към самоубийство.“

— Сестра Емрал.

Щом чу познатия глас, усети как нещо в нея изпърха плахо. Но мътното отражение не издаде никакъв страх и Емрал изпита мигновена, необяснима ревност. Все пак задържа погледа си спокоен и не се обърна стреснато.

— Сестра Синтара, време ли е?

Влизането на Висшата жрица, осъзна Емрал, се беше издало малко преди това, с внезапното затишие сред другите. Толкова силно бе влиянието на младата жена — лъскаво злато и капеща кръв. Емрал вече можеше да я види, почти безформена в огледалото, нито красива, нито натрапчива. Сдържа подтика да се пресегне и да забърше фигурата, да заличи съществуването ѝ като петно.

Нямаше нужда от две Висши жрици. Храмът беше древен, посветен някога на речен дух. Самото име на бога беше изтрито от всички записи. Картинните му изображения бяха заличени от стените, но тя знаеше, че река Дорсан Рил е наречена на духа, обитавал някога дълбините ѝ. В онова древно утро, когато бяха положени първите камъни на Карканас, само един жрец беше водил процесиите, ритуалите на преклонение, и бе извършвал необходимите жертвоприношения.

Култовете на Ян и Йедан бяха оцелели от онова време, но Емрал не виждаше в тях нищо повече от кухи фигури, при които аскети измисляха правила на самоотрицание в погрешното си убеждение, че страдание и вяра са едно и също.

Вместо да отговори на тихия въпрос на Емрал, Синтара първо прогони всички останали от стаята. Чак след това отново се обърна към нея.

— Докато Всичкият мрак дойде ли ще се взирате в себе си?

— Оглеждах патината — отвърна Емрал.

— Наредете на кандидатките да го лъснат тогава. — В тона на Синтара се долови първата нотка на раздразнение. — Имаме да обсъдим проблеми.

— Да — отрони най-сетне Емрал и се извърна към Синтара. — Това май стана основната ни работа напоследък. Обсъждането на… проблеми.

— Идат промени, сестра. Трябва да сме в състояние да се възползваме от тях.

Емрал огледа замислено по-младата жена: гладките ѝ черти, ненужната багра около издължените ѝ изкусителни очи, съвършено оформените ѝ устни. И си помисли за жестокия портрет, който Кадаспала бе нарисувал на Синтара… макар че навярно само тя го виждаше като жесток. Изобразената на него неведнъж бе изказвала възхищението си от интерпретацията. Но Емрал не можеше да е сигурна дали възхищението на Синтара не е към изобразената жена, а не към гения на Кадаспала.