Ковачница на мрак

— Това е хубаво, защото никой от нас не разбира. Изтупай прахта от дрехите си. Навлизаш в трудна сфера, тази идея за „разбирането“.

— Изобщо нямаше да падна — каза тя и отупа прахта от туниката си.

— Разбира се. Нали те държах за крака.

— Изобщо.

— Бъди сигурна, че можеш да разчиташ на мен, Легил — каза Райз Херат. — Значи твърдиш, че има неща, които може да бъдат добре разбрани. Но кажи ми: градът не ти ли изглеждаше като жив?

— Можех да видя всички. На улиците. Съвсем мънички са!

Той я хвана за ръка и я поведе към стръмното стълбище, водещо до долното ниво.

— Бълхи, мушици, кърлежи, впили се в кожата.

— Не. Сгради и разни такива неща. И никакви костенурки.

— Показах ти града, а да погледнеш града е все едно да погледнеш собственото си тяло, Легил. И тази Цитадела… ами, очите са поставени в главата, а главата на тялото. Тази сутрин ти стана очите на Цитаделата. Не е ли тялото ти плът и кост? Не е ли място на зной и усилие, пулсът на сърцето ти, дъхът, който вдишваш? Такъв е и мъдрият Карканас.

Долу на стълбището тя издърпа ръката си.

— Седорпул е по-добър учител от теб. Говори разбрано. Ти не.

Той сви рамене.

— Забравям колко тясно е гнездото на детския ум. Прагматизмът е по-удобен, нали?

— Сега ще си играя в стаята си.

— Добре.

Единствената храмова заложница заситни по вътрешното стълбище към по-долния етаж. Райз Херат се поколеба, а после се обърна и отново се качи на платформата на кулата. Утринният му ритуал, това самотно съзерцание на Карканас, все още можеше да бъде спасен. Седорпул го беше хванал натясно в коридора извън покоите му и му бе поверил младата ученичка. Няколко припрени думи за уроците и след това младият жрец бързо си беше тръгнал.

Още клюки и вълнения по коридорите на Цитаделата. Светая светих на Старата кула беше мястото на сила за Райз Херат сред цялата тази глупост. Вместо това му бяха възложили опеката над едно момиченце, което му изглеждаше почти диво и може би глупаво, толкова голямо бе храмовото пренебрежение. Вечно я предаваха на следващия, десетки учители и нито един урок за повтаряне — образованието на Легил беше фрагментарно, поднасяно набързо и небрежно. Но когато я беше погледнал, беше видял жива интелигентност в големите детски очи, втренчени нагоре към него.

Като дворцов историк реши, че ще ѝ даде урок по история. Тези амбиции се оказаха краткотрайни, след като накъсаните ѝ коментари и съждения го объркаха. Тя слушаше думите му, както човек може да слуша птича песен в градината — приятно глухо бръмчене за фон. Каквото поемеше, изглеждаше избрано случайно. Но може би беше така с всички деца. Рядко бе имал контакт с деца и всъщност предпочиташе да си остане така.

Зарея поглед над Карканас. Над града се рееше рехав дим, смекчаваше всичко, което лежеше под него, и Райз се замисли за онова чувство на загуба, което усещаше винаги щом навлезеше в някоя гледка: как се стеснява просторът до най-непосредственото, внезапната настойчивост на най-близките детайли. Имало беше време, някъде преди поколение, когато градските художници бяха почнали да рисуват пейзажи, и за Райз Херат тези картини постигаха онова, което реалността не можеше. Обещание за дълбочина и пространство, но така, че обещанието оставаше свято, защото нито дълбочината, нито пространството можеше да се проучат. Да се доближиш означаваше да видиш само ударите на четка и изсъхнала боя, а с тях илюзията умираше.

Подробностите затрупваха тленния ум, заслепяваха го за по-широкия размах на историята. Мислил беше да стигне до това наблюдение в урока си с Легил. Сега прецени, че може би тя все още е твърде малка за такива идеи. Но пък също толкова вероятно беше възрастта да няма нищо общо с разбирането. Трябваше само да слезе от кулата и да се гмурне в неистовия свят на двора, за да види отблизо и в подробности същите безумия, от които Легил Бехуст тичаше и се луташе безпомощно. Ако не друго, със сравнението си се бе отнесъл грубо с момичето.

Все едно. Неизречените мисли не нанасяха рани на другите. Съдбата на вътрешния пейзаж на мислещия беше съвсем различна, разбира се. Беше шествие на провалящия се разум и в този провал много неизречени мисли намираха покой. За предразсъдъци, омраза и невежество.

Беше лош учител и го знаеше. Пишеше историите си все едно, че са измислици, разпокъсани и несвързани с реалността. Още по-лошо, предпочиташе широкия размах на баграта пред натрапчивата подробност, неизразимото чувство пред дълбокия анализ, възможността пред достоверността. Беше във всяко отношение ужасен историк.

Виждаше сянка, проснала се над града долу. Не беше хвърлена от дима, нито идваше от облак, защото небето бе ясно. Беше поетият дъх на Майка Тъма, отнемащ светлината от света. Какво правеше тя с нея, зачуди се Херат. Беше ли това, което твърдяха жреците? Поглъщаше ли я тя, хранеше ли се с нея? Когато светлината си отива, къде отива?