Ковачница на мрак

Той изгледаше изненадан.

Тя се обърна и тръгна отново към коня си, за да не го гледа повече. Тонът ѝ бе прозвучал пренебрежително. Не беше искала да е така, но грубостта му вече отекваше в мълчанието помежду им, жестоко като рана. Бързо оседла коня и измъкна копието си от калъфа. Смуши животното с пети, изведе го от заслона на високите назъбени канари и го подкара към тревите.

В нощта отекна нов, пронизителен вълчи вой. Срещу дребна плячка глутниците бяха от не повече от три-четири звяра. Но това сега прозвуча като от десетина гърла, може би дори повече. Твърде много дори за хегест. Но тя не чу други викове, а ревът на трамил можеше да събори и каменен зид.

„Тя е. Конят ѝ е мъртъв. Бие се сама.“

Под вихъра от звезди Фарор пришпори коня си в галоп.

Споменът за лицето на Спинок над оживелите пламъци витаеше в ума ѝ. Изруга тихо и се помъчи да го разсее. След като това не подейства, се постара да го преобрази в лика на годеника си. Малцина щяха да твърдят, че Кагамандра Тюлас е красив: лицето му беше прекалено слабо, дори мършаво — нещо, което бе придобил от войните — годините на лишения и глад, — а в очите му имаше нещо кухо, като празни раковини, обитавани от жестоки спомени, които се свиваха в боязън от светлината. Знаеше, че не я обича. Убедена беше, че не може повече да обича.

Роден в малък дом, той беше служил като офицер в легиона на Урусандер, на длъжност командир на кохорта. Ако нищо друго не се беше случило с Тюлас във войните, положението му нямаше да е особено ценно за дома Дурав. Мъж с низше потекло от Легиона не бе голяма придобивка за никоя невяста. Но ако беше възможна любов — ако този вгорчен, увреден човек можеше да спечели такова нещо и да съумее да се отзове подобаващо, — тогава малцина щяха да се противопоставят на брачния съюз. Само че в този момент славата бе намерила Тюлас и когато спаси живота на Силхас Руин, командирът на кохорта си бе спечелил благословията на самата Майка Тъма. Нов Висш дом щеше да е възнаграждението от този брак, издигането на разширената фамилия на Кагамандра.

Заради собственото си родословие Фарор трябваше да намери начин да заобича Кагамандра Тюлас.

И все пак, докато яздеше в нощта, не можеше да намери в ума си лицето му — оставаше замъглено, безформено. А в онези тъмни петна, където трябваше да са очите му, виждаше блещукаща светлина на огън.

Обсебванията бяха безвредни, стига да оставаха затворени вътре, пленени и оставени да крачат в клетката на съвестта. А ако изкушението беше ключ за тази клетка — е, тя го беше заровила дълбоко.

Тежкото копие ѝ пречеше и тя реши да го намести в прикрепеното към седлото гнездо. Не чуваше вълчия вой вече от доста време и по голата, окъпана в сребриста светлина околност пред нея нямаше нищо, което да издаде присъствието им. Но тя знаеше на какво разстояние може да се чуе такъв вой.

С усилие на волята прочисти ума си и наостри сетива към тревите. Поязди още малко, а после някакъв инстинкт я накара да забави коня. Копитата забиха в двоен ритъм, щом животното премина в тръс и я заподмята на седлото. Вече се вслушваше за звука, от който се боеше: приглушеното ръмжене на вълци, дърлещи се над убитата си плячка.

Но вместо него свиреп крясък разцепи нощта и я стресна. Тя издърпа копието и се надигна на стремената. Дръпна юздите и принуди коня да мине в ходом. Викът беше наблизо. Все пак не можеше да види пред себе си нищо нередно.

„Там.“

Изгърбена фигура, кървава диря, черна в сивата прах. Отвъд нея — още една.

Фарор подкара коня си покрай първия мъртъв вълк. Забиване на меч беше пронизало меката тъкан на корема и бе разпрало вътрешностите. В бягството си дивото същество беше влякло червата си, докато накрая не се беше оплело в тях. Сега вълкът лежеше неподвижно, като нещо преобърнато отвътре навън. Кръвта се съсирваше по люспестата му козина и потрепващите очи гаснеха.

Вторият звяр, който лежеше на десетина разтега по-натам, беше посечен почти на две — посичане надолу през гръбнака и между ребрата. Земята наоколо беше раздрана на бразди. Фарор предпазливо се приближи.

Никакви следи от ботуши в пръстта, но браздите от нокти и ритащи крака като нищо можеше да са ги скрили.

От дълбоката рана все още течеше кръв и когато се наведе, Фарор успя да види тупащото с усилие сърце на звяра. Фарор се отдръпна. Злите вълчи очи я проследиха и главата понечи да се надигне.

Тя опря върха на копието в меката торбичка на гърлото и натисна. Вълкът се опита да захапе пръта, но после отпусна глава и очите му угаснаха. Фарор издърпа оръжието и се огледа.

Тревите бяха като разбита стена на петнайсетина крачки вляво от нея, повечето смачкани и накъсани от преминаването на много зверове. Тук-там плиснала кръв бе оставила тъмни ивици в сивата прах. Търсещият ѝ поглед се спря на една от пътеките, където скорошното преминаване беше сякаш най-яростно. Гъстите корени от двете страни на пътеката бяха покрити със съсирена кръв. Видя и посечени от острие стръкове.