Ковачница на мрак

Притиснато в нея тяло беше кораво и жилаво, почти като на мъж. Финара Стоун се беше сражавала в защита на мините Хуст като Домашен меч под командата на баща ѝ. Беше само с няколко години по-голяма от Фарор и все пак за по-младата жена беше ясно, че в този скромен отрязък, който ги дели, има цял живот опит. През годините, в които бяха патрулирали заедно в Блещукаща съдба, Фарор бе започнала да мисли за капитана си като за стара и професионално отдалечена, както подобаваше за ветерани. Физически дъщерята на Хуст Хенаралд беше източена и с мускули, усукани като въжета. Лицето ѝ беше на остри ъгли и същевременно със съвършени пропорции, а очите ѝ много рядко се задържаха в очите на друг. Вечно бързо бягаха настрани.

Спомни си как Финара се беше взряла в нея преди малко и усещането беше почти физическо, сякаш я беше притиснала в стена. Мигът я беше потресъл. Не беше подготвена за другото разкритие. „Някой е дошъл от морето.“ Спомни си отново за вълците, посечени и присвити в собствената си кръв, осеяната с вътрешности и съсирена кръв пътека, врязала се през стената от трева.

„Някой е дошъл от морето.“

Успя да различи напред смътното сияние от лагерния огън. Спинок трябваше да е използвал целия им запас от дърва, за да направи този маяк. Капитанът нямаше да е доволна.

Спинок беше чул приближаването им и беше излязъл напред, с извадено оръжие. Тя му махна към лагера и подкара зад него.

— Капитанът е ранена. Помогни да я свалим, Спинок. Внимателно с лявата ѝ ръка и рамото.

Усети го как пое Финара в ръцете си — тя беше почти в безсъзнание — и нежно я смъкна от конския гръб. След това слезе и тя усети как хладният въздух се плъзна по гърба ѝ, след като влажните коприни се отлепиха от кожата ѝ.

Спинок отнесе капитана до разпънатата походна постеля и попита:

— От коня ли е паднала?

Фарор видя невярващия поглед, който ѝ хвърли. За Финара се носеше слух, че се е качвала на кон по виещо се стълбище на кула.

— Нападнали са я.

— Не мислех, че вълците биха рискували такова нещо.

Без да му отвърне, Фарор отиде до багажа си и започна да рови в превръзките, ножовете за изстъргване и мазилата, съставящи лечителския ѝ комплект. Върна се при Спинок и коленичи до капитана.

— Първо ухапаното на крака ѝ. Помогни ми да махна превръзката.

Раната, която се оголи, беше жестока. Плътта вече се беше подула и зачервила.

— Спинок, нажежи ножа за изстъргване.

Слънцето вече се беше вдигнало високо, а капитанът все още не се беше свестила. Фарор Хенд бе разказала на Спинок всичко, което знаеше за снощните събития, и Спинок се беше смълчал. Бяха използвали повечето ѝ целебни мазила и нишката от сухо черво, за да обработят раната, след като изгориха каквото можаха от разкъсаната мъртва плът. Белегът щеше да е жесток, а все още не бяха сигурни дали са премахнали заразата. Финара Стоун продължаваше да гори в треска, когато наместиха костите и след това стегнаха в шина и превързаха раменната кост. Възможността да тръгнат да гонят странника оставаше далечна.

Най-сетне Спинок каза:

— Мислех, братовчедке. Май сме обречени да прекараме още една нощ тук, освен ако не вържем носилка между двата коня и да откараме капитана. Ако ще го правим, трябва да е веднага. Ще ни даде достатъчно време да стигнем до укреплението преди нощта.

— Капитанът иска да проследим странника.

Той се огледа.

— Трудно ми е да го повярвам, признавам. От морето Витр?

— Аз ѝ вярвам. Видях мъртвите вълци.

— Не може ли да са тези, които са нападнали Финара? Ако е изпаднала в треска от инфекцията, може да се е объркала, да се е въртяла по собствената си диря. Онези следи може да са нейните.

— Изглеждаше с бистър ум, когато я намерих.

— Значи трябва да чакаме?

Фарор Хенд въздъхна.

— Нямам друга идея. — Погледна отпуснатото на земята тяло на Финара Стоун. — Съгласна съм с теб — капитанът трябва да се върне до външния пост колкото може по-скоро. Не е в състояние да ни води по дирята на странника, а без сериозен лечител като нищо може да умре.

— И какво предлагаш?

— Ще седне зад теб на коня ти — вързана за теб. И ще я откараш до външния пост. Аз ще проследя пришълеца.

— Фарор…

— Твоят кон е по-здрав и е отпочинал. Има моменти, когато трябва да яздим сами на тези патрули. Знаеш го, Спинок.

— Ако се събуди…

— Ще се разгневи, да. Но отговорността е моя. Може да си спести гнева за мен. — Стана. — Ти сам го каза: трябва да побързаме.

По време на подготовката Фарор се беше придържала към хладен професионализъм и не беше казала нищо, докато го гледаше как се отдалечи, гмурна се в нажежената като пещ пътека през тревите и изчезна от погледа ѝ само едва след няколко удара на сърцето. Нямаше да има никакъв покой, никаква топлина, споделена помежду им. Бяха двама Стражи на Външния предел и ги чакаха задачи. Блещукаща съдба гъмжеше от опасности. Стражи умираха. Това бяха прости истини. Време беше Спинок да ги научи.