Ковачница на мрак

При все това трябваше да признае, че не може да е напълно уверена в някой от спътниците си в това начинание, и с тази мисъл очите ѝ проследиха отново грамадния бивш войник, яздещ зад авангарда на Хун Раал и Оссерк. Илгаст Ренд бе приел тази покана с неохота, или поне така се твърдеше, и настроението му несъмнено беше кисело, непроменено от самото им тръгване от Нерет Сор преди три дни. Всъщност, щом стигнаха до окрайнините на селището, първите му думи към Хун Раал бяха пряк въпрос: „Урусандер знае ли за това?“ Хун Раал беше избегнал въпроса с усмивка. Илгаст щеше да настои за отговор, ако не беше внезапното изявление на Оссерк, че баща му не само е в течение за предстоящото пътуване, но го одобрява.

Това беше лъжа, подозираше Шаренас. За миг си беше помислила, че Илгаст ще се опълчи на сина на Урусандер, но той просто се обърна с пренебрежително — и оскърбително за Оссерк — мълчание. Внезапният смях на Хун Раал и тежкото тупване по гърба на Оссерк бяха смекчили заплахата. Засега. Шаренас беше уловила гневния поглед, който Оссерк бе хвърлил към гърба на Илгаст няколко мига по-късно.

Е, съюзниците не бяха длъжни да бъдат и приятели. Илгаст Ренд беше господар на Голям дом. В много отношения имаше потенциално да губи повече от всяко друго лице в групата, ако нещата тръгнеха зле.

„Но няма. Хун Раал е доблестен. Знае какво прави и знае, като всички нас, че това, което правим, е правилното.“ За да потисне раждането на всякакви съмнения в ума си, трябваше само да мисли за Урусандер. А докато старият ѝ командир бе средоточието на всичките им амбиции — източникът на гласа на разума, чрез който исканията им за признание и справедливост щяха да бъдат чути, трябваше да бъдат чути, — нямаше нужда да се притеснява особено за младия Оссерк и тънката му кожа, за детинщината му и за дразнещата му неувереност. Във всеки случай Хун Раал беше винаги до момчето, за да смекчава тирадите му и импулсивните му реакции.

Придружаваха ги още четирима, макар че само един заслужаваше сериозно уважение в очите им. Трите братовчедки на Хун Раал, Серап, Рисп и Севег, бяха войници, вярно, но поклоннички на Хун. И ако имаше някаква истина в слуховете, то увереността на Хун в техния съюз беше поне отчасти спечелена под кожите, въпреки че и трите бяха втори братовчедки — не достатъчно близки, за да е престъпление, но достатъчно, за да позачуди някого и Хун да си навлече нечие неодобрително мърморене. Тъй или иначе, ясно беше, че трите млади жени боготворят по-големия си братовчед, и представата, че в сърцевината на това преклонение лежи полова мощ, развеселяваше Шаренас. От друга страна, споделеното съжаление можеше понякога да прилича на вярност, а тъй като така и не беше споделяла постелята на Хун Раал, не можеше да е сигурна дали е едното, или другото. В края на краищата Хун Раал прекаляваше с пиенето.

Подозираше, че рано или късно ще го възседне, но само когато я мотивираше ясна политическа изгода. Самият той не беше достатъчно знатен, въпреки че родът му беше, и тя много добре можеше да види опърничавата му наглост, вечно бореща се с дълга му към лорд Урусандер. Щеше да дойде момент, когато да се наложи някой да го поозапти — заради собственото му добро, — и това, което той би могъл отначало да помисли за триумфално завоевание от негова страна, бързо да се окаже нещо съвсем друго. Няма нищо по-лесно на света от това да унизиш мъж, когато е между женски крака. Ефектът е почти мигновен и винаги безпогрешен.

След това щеше да е лесно да разкара трите братовчедки на Раал с влажните устни. Нямаше да е толкова лесно да разкара последния войник в групата им обаче, който съумяваше някак да изглежда все едно, че язди сам, макар че всъщност беше между тях — до самата Шаренас, отляво. Изправен в седлото, споен като железни мечове в мъж, застрашителен и опасен, Кагамандра Тюлас не беше проговорил, откакто напуснаха Нерет Сор.

Разбира се, той знаеше много добре, че външният пост на Стражите, към който яздеха, е също така назначението на годеницата му, Фарор Хенд, и че преди да е свършила тази нощ, ще застане пред нея — за първи път след обявяването на годежа.

Шаренас толкова искаше да види този момент. Щеше да е… прелестно.

Кагамандра Тюлас беше мъртъв отвътре. Всяка жена можеше да го види само с един бегъл поглед в лишените му от светлина очи. Наранената му душа беше оставена някъде назад, захвърлена на някое бойно поле. Беше коруба, духът на съществото му стържеше като гнили зъби в желязна броня. На Тюлас като че ли не му харесваше, че е жив, сякаш едва ли не копнееше за смъртта, за да се процеди навън мъртвият покой, който го беше обсебил отвътре, да отрови останалото от същността му, плътта му, кожата му, лицето му, след което щеше да може в сетния си дъх да благодари за щедростта на онези, които ще го положат в безмълвната му гробница.