Ковачница на мрак

Горката Фарор Хенд. В новия ред, с издигането на Урусандер, политическата целесъобразност нямаше да може да оправдае жестокостта си спрямо такива неща като брак и любов. Силата на Великите домове, с всичките им зорко охранявани порти и стени, с всичките им вълчи ями и смъртоносни капани, щеше да бъде изтласкана настрани. Службата на кралството щеше да се превърне в единствената мярка за стойност. В онова бъдеще, което все повече се приближаваше, Фарор Хенд щеше да е свободна да се омъжи за когото си избере, макар че според иронията на онова бъдеще Кагамандра Тюлас, който беше отдал буквално всичко от себе си в защитата на кралството, като нищо можеше да се окаже най-желаната плячка.

И наистина, кой друг можеше да се окаже най-вероятно застанал до лорд Урусандер, като призрака на роден брат, за да гарантира стискането на ръцете, което щеше да свърже Майка Тъма с командира на легиона? Кой освен Урусандер щеше да е достатъчно храбър и смирен, за да удостои така Кагамандра Тюлас? И не бе ли направила самата Майка Тъма онзи щедър жест на тържествено признание към спасителя на живота на Силхас Руин? Не, Шаренас нямаше никакво съмнение в това, Тюлас скоро щеше да се озове застанал до трона, с едната облечена в метална ръкавица ръка на ефеса на меча му, с празните му очи — оглеждащи тронната зала в търсене на предизвикателство, на каквото никой нямаше да се осмели.

При все това щеше да е окаян съпруг за всякоя жена, щеше да вгорчи всякаква политическа изгода.

Щеше ли да вземе за своя съпруга Фарор Хенд? Така изглеждаше. Решението вече бе всечено дълбоко в камъка, твърдо като волята на каменоделец. Шаренас се замисли мимоходом дали може с лукавство да спести на Фарор такъв живот на скръб и самота. Кагамандра не можеше да бъде достигнат, не можеше да бъде дискредитиран — дори нямаше да си помисли за такова нещо, колкото и сладък да изглеждаше триумфът. Тъй че за Фарор Хенд си оставаше да се справи сама. Шаренас не я познаваше добре, освен че беше от родословната линия Дурав. Страж без офицерско звание — а това едва ли беше пост, който човек би избрал с охота. „Освен ако… помисли защо го направи, да дойде чак тук… сгодена е и няколко дни след това избира собственото си изгнание от Карканас.

Ха! Разбирам. Тя избяга от него. Чак тук, колкото може по-далече от Тюлас. О, колко прелестно! Фарор Хенд — твоят годеник те проследи! Не си ли възбудена? Не си ли замаяна от романтиката на жеста?“

Вечерта във външния пост обещаваше да е доста оживена. Шаренас смяташе да се задържи близо до Хун Раал, докато говори с командира на Стражите в усилията си да сключи съюз с Калат Хустаин. Но колкото и очарователен да можеше да се окаже този разговор, интересите ѝ вече се бяха изместили към драмата, или даже мелодрамата на тази съдбовна среща на годениците.

Горката Фарор Хенд. Щеше да е зашеметена. Щеше да се почувства толкова… уязвима.

А Шаренас тогава бързо щеше да предложи утеха. Разумна, разбираща, готова да изслуша, без да съди — а в онзи самотен външен пост към кого другиго можеше да посмее да се обърне Фарор? „Сподели ми тайните си, сестро, и заедно ще намерим изход от този кошмар. Дори това да означава съсипване на репутацията ти — ще ми благодариш за това след век или два, сигурна съм.

Покажи ми пътеката на своя копнеж, а аз ще хвана ръката ти и ще те поведа по нея. Както правят истинските приятели.“

Точно пред Илгаст Ренд яздеха капитан Хун Раал и Оссерк, синът на лорд Урусандер. Никой от двамата не вдъхновяваше Илгаст. Капитанът беше суетен и нагъл. Бъдещият принц беше най-бледото възможно отражение на баща си, лабилен и склонен към озлобление. Честно казано, беше изумително, че лорд Урусандер е създал такъв наследник. Но пък Илгаст много добре помнеше майката на Оссерк и нейната ненаситност. Ако не бяха физическите прилики между баща и син, като нищо щеше да е повярвал, че Оссерк е издънка от семето на някой друг мъж. Бездната знаеше, това беше век на бясно леене на семе сред тайстите. Жени мамеха, мъже кръшкаха, а сега дори Майка Тъма си беше взела любовник.

В днешно време тръскаха кутрета на пода като гнили плодове. Илгаст не беше очарован от това, в което се бяха превърнали неговите тайсти. Мирът, който бяха спечелили, вече бе опетнен от безделието и осезаемото отслабване на почтеността.

Мислите му се насочиха към Урусандер. Лордът се беше доказал като чудесен военен водач, но краят на войните не му се беше отразил добре. Той също залиташе встрани от пътя, губеше се в странни глезотии, по-подходящи за белокоси духовници с оцапани от мастило ръце.