Ковачница на мрак

Познаваше Калат Хустаин. Верността му беше безрезервна — към собствения му дом. Хун Раал щеше да се провали и с провала си щеше да всече в списъка на враговете си името на Калат Хустаин.

Илгаст Ренд смяташе да поговори със стария си приятел. Късно през нощта, при Вдигането на стражата, много след като глупаците се напиеха до войнствен ступор долу в главната зала. Щяха да обсъдят новите, гибелни течения и може би, преди разсъмване, щяха да намерят начин как да преплуват през тези свирепи води.

Така се надяваше.

Някоя нощ някой като нищо можеше да пререже гърлото на Хун Раал и той нямаше да липсва на никого. Да оставят Урусандер на интелектуалните му мастурбации не вредеше, а и освен това той беше заслужил последните си години на удоволствие, все едно колко съмнително можеше да изглежда това удоволствие. На Майка Тъма рано или късно Драконъс щеше да ѝ омръзне. Всъщност тя можеше да навлезе толкова надълбоко в магията на Безкрайната нощ — или каквото там почиташе този култ, — че физическите страсти да останат зад гърба ѝ. Да не би да не говореха, че вече е загърната в жесток и студен мрак ден и нощ?

Когато Консортът изчезнеше в този мрак, какво щеше да намери?

Илгаст помнеше времето, когато Майка Тъма бе позната с рожденото си име. Когато беше просто жена: красива, жизнена, притежателка на невъобразими сили и неочаквани слабости — жена като всяка друга, с две думи. До деня, в който беше намерила Портала. Мракът беше много неща. Преди всичко беше егоистичен.

Тъмнината падаше бързо и право напред Илгаст Ренд успя да види тъмната линия на тревите на Блещукаща съдба, а там, присвита в единия край, се издигаше каменна порта, бележеща Северния път. По-натам по този път скоро щяха да стигнат до външния пост, където Калат бе установил щаба си този сезон.

Стражите бяха странна порода, халтава сган неприспособенци. Точно това ги правеше толкова важни. В едно прилично общество трябва да има място за неприспособенци, място свободно от предразсъдъци и мъчение. В едно прилично общество такива хора не се оставят за задните улички, за сенките под мостовете, канавките и бордеите. Не се изхвърлят в пустошта, нито им режат гърлата.

Неприспособенците имат място на света и за тях трябва да се полагат грижи. Защото един ден може да потрябват.

При портата блеснаха факли. Пазачите бяха на поста си.

Хун Раал пред него се извърна в седлото си и погледна назад, макар да беше твърде тъмно, за да се види в какво впи погледа си. Отново се обърна напред и измърмори нещо, при което Оссерк бързо се озърна през рамо. После се обърна и се засмя.

Горе изгряха звезди, кръжащ вихър, обхванал цялото небе.

5

Пустошта Барет представляваше просторна равнина, осеяна с древни разронени от вода варовикови скали. Скалите се проточваха на левги дължина, но бяха сравнително ниски, доказателство, както бе обяснил Сагандер преди няколко месеца, за вътрешно море, чието пресъхване било отнело хиляди години. Оставеше ли ума си да се зарее, Аратан можеше да си представи, че сега яздят през най-плитката вода, водата на миналото, водата на смътната памет, а морското дъно под копитата на конете, с ивиците му навят от диви течения пясък и с избуялите жълти треви, е далече под повърхността на друг свят.

Оставеше ли ума си да се зарее, можеше почти да почувства как се издига, откъсва се от това кораво, жестоко седло. Вместо него можеше да яхне мислите си, понесли се все по-нагоре от разнебитеното му изтощено тяло. Само мислите, мисли необуздани, можеха да намерят хиляди светове, в които да се скита. И никой тук, яздещ с него през равнината, нямаше да разбере. Тялото му нямаше да издаде нищо. Съществуваха много видове свобода и най-драгоценните от тях бяха тайните.

Сагандер нямаше да разбере такива размишления. Също както имаше много видове свобода, имаше и много видове затвор. Когато Аратан за първи път осъзна тази истина, тя го стъписа. Каменните стени бяха навсякъде и не беше нужна никаква здрава сива кула, за да се докаже съществуването им. Можеше да се крият зад очите ти или да оформят прегради в гърлото, оставяйки думите без изход. Можеше да се издигнат изведнъж около мислите в черепа и да ги задушат. Можеше да преградят идването на други мисли — чужди мисли, плашещи мисли, предизвикателни мисли. И във всеки от тези случаи имаше едно общо нещо за всички тях — за тези зли стени: бяха врагове на свободата.

Аратан беше ограден от здрави сиви стени през целия си живот.

И все пак сега яздеше под открито небе, под твърде огромно и твърде пусто небе. Главата му пулсираше; гърбът му се беше схванал; беше се изприщил от вътрешната страна на бедрата, и по задника също. От тежестта на шлема, който го бяха накарали да носи, го болеше вратът. Леката уж броня от бронзови ивици, пришити върху кожа, натискаше раменете му надолу. Предпазителите на китките и дебелите, стегнати в метал ръкавици на ръцете му бяха горещи и тежки. Непоносимо тежък беше дори простият меч на кръста му.