Ковачница на мрак

Аратан впери очи в гърба на баща си — раменете, по-широки отколкото на сержант Раскан, по-широки отколкото на всеки мъж, когото бе виждал. Тежко наметало от щавена кожа се спускаше и покриваше задницата на Каларас. Беше боядисано в черно, но това бе преди години и сега беше избеляло от солена пот и слънце, което му придаваше пъстро сив оттенък.

Раскан държеше коня си на една стъпка зад господаря си, отляво. Според Аратан двамата не говореха. Изведнъж се сети, че Айвис не беше успял да се върне навреме, за да ги изпрати. Баща му беше изпратил някъде оръжейника с отряд Домашни мечове предния ден. Съжали за това: щеше да е хубаво да се сбогува с него.

Още преди пладне излязоха от хълмовете и пред тях се просна равнина, някога покрита с гора, може би преди сто или повече години. Сега беше обрасла с прещип и папрат, имаше и измамно дълбоки места, където паднали дървета бяха оставили ями. Черният път, който я прекосяваше, беше тесен и принуди ездачите да продължат в колона по един. Въздухът гъмжеше от пеперуди, пчели и по-дребни насекоми, хранещи се с нектара на малките пурпурни и жълти цветчета, осеяли всеки храст. Птици прелитаха ниско над главите им.

Не срещаха никого, а хоризонтите изглеждаха много далечни. Гората, която се беше издигала някога тук, трябваше да е била огромна. Цял град можеше да е бил построен от събраните тук дърва. Къде се беше дянало всичко?

Сагандер беше започнал да се оплаква от болежки, стенеше при всяко друсване в седлото, щом бързината леко се увеличи. Беше се смълчал скоро след като подминаха кариерите и сега, докато яздеше напред, усилието да се извръща в седлото, за да заговори Аратан, явно му идваше твърде много, макар че се озърна веднъж-дваж през рамо, за да се увери, че ученикът му все още го следва.

Аратан се радваше на относителната тишина, макар че и той се чувстваше изтощен. Надяваше се до края на пътуването никой да не му обръща внимание. Животът беше по-лесен така. С вниманието идваше очакване, с очакването — натиск, а той не се оправяше добре с натиска. Ако можеше да се плъзга през остатъка от живота си незабелязан, незабележим във всяко отношение, щеше да е напълно доволен.

Слънцето грееше точно над главите им. Стигнаха до един район, грубо разчистен от папрат, където земята беше утъпкана, а от двете страни на черния път имаше две дълги каменни корита. Едното беше пълно с конопени чували зоб за конете, а другото с вода. Това бе границата на земята на лорда и предния ден бяха дошли ездачи, за да заредят стоянката. Дадоха заповед за спиране и Аратан най-сетне можа да слезе. Краката го боляха. Той постоя малко, загледан в другите, а после лекото дръпване на юздите на коня го подсети, че трябва да отведе и него, и кобилата до коритата.

Драконъс вече го беше направил, но всички други изчакваха… „О, изчакват мен.“

Свирепото съскане на Сагандер беше ненужно, но го ужили като бич в гърба, щом забърза напред и двата коня затупаха с копита след него.

Баща му се беше навел до муцуната на Каларас да наплиска лицето си с вода, докато бойният кон пиеше, а след това го отведе при второто корито. Раскан задържаше втория кон на господаря си малко по-настрана: даваше да се разбере, че Аратан трябва да е преди него, но щом момчето понечи да поведе Бесра към водата, порталният сержант поклати намръщено глава.

Момчето се поколеба. Беше яздил Бесра цялата сутрин. Разбира се, че беше редно да го остави да се напие преди бойния кон. След миг реши да пренебрегне Раскан и дръпна Бесра до коритото. И да го забеляза баща му, не го показа с нищо.

Но щом посегна да гребне вода, порталният сержант каза:

— Не, Аратан. Споделяш с бойния си кон и с никой друг. Този трябва да почака.

— Ще споделям с животното, което съм яздил, сержант.

Последва внезапно мълчание и Аратан посърна, но все пак успя да издържи още за миг твърдия поглед на Раскан, преди да се наведе и да топне ръка в хладката вода.

Драконъс, застанал до другото корито, заговори:

— Сержант Раскан, Хелар вече е под твоя опека, докато момчето схване отговорностите си.

— Да, милорд — отзова се Раскан. — Все пак викам да поязди бойния този следобед, за известно време.

— Добре. — Драконъс издърпа Каларас от второто корито и махна на Пограничен меч Ферен.

— Трябва да поговоря с теб насаме.

— Разбира се, милорд.

Брат ѝ взе юздите от ръцете ѝ и тя тръгна след Драконъс към другия край на поляната.

Раскан се приближи до Аратан и му заговори грубо:

— Предупредих те достатъчно ясно.

— Грешката ми е, че избрах погрешния кон тази сутрин, сержант.

— Съвсем вярно. Показа страха си от Хелар — пред всички. Чувствам се като глупак и ти казвам: не одобрявам това.

— Не трябва ли да уважаваме всяко животно, което ни служи?

Раскан се намръщи.

— Кой ти е набил такава глупост в главата? Онзи проклет учител ли? Виж го — цяло чудо ще е, ако преживее това пътуване.

— Мисълта си е моя собствена, сержант.

— Избий си я от главата тогава. И ако ти хрумнат още такива собствени мисли, Аратан, дръж си ги за себе си. Още по-добре, смачкай ги. Няма да се опълчват на тайстките нрави.