Ковачница на мрак

— Да де, ама все пак отива…

— А ти откъде знаеш? — изненада ги Ферен с въпроса си. — Това, което направи с конете, ми харесва. Традициите са хубаво нещо, но те не са възникнали без причини. Напоследък като че ли всички са се вкопчили във формата и забравят тези причини. Момчето беше право — споделяш с животното, което ти е служило. Така се отблагодаряваш.

— Отблагодаряваш се на животното, с което яздиш в битка — отвърна Виле.

— Отблагодаряваш се на всички. Така е започнало, Виле. Когато още е означавало нещо.

Ринт изгледа сестра си. Не беше виждал такъв плам у нея от години. Трябваше да го зарадва; трябваше да види надежда в това. Но се почувства смътно притеснен, сякаш скритият смисъл в този изблик му убягваше.

— Месото е омекнало достатъчно за дъвчене — каза Галак.

— Ще повикам другите — каза Ринт.

Аратан седеше на земята, загледан в прещипа и рояците бръмчащи над него насекоми. От жегата му се доспиваше. Чу зад себе си стържещи стъпки и сърцето му се сви.

— Аратан, аз съм Ферен.

Сепнат, той се изправи и се обърна към Пограничния меч. Избърса ръце в крачолите си и застана неуверено пред нея.

— Имаме ритуал — каза тя. Очите ѝ бяха на нивото на неговите и твърдостта им го притесни. — Първото ядене в пътуването. Месото се споделя. С всички.

Той кимна.

Жената се приближи към него и Аратан изведнъж се обезпокои. Миришеше на щавена кожа и нещо като цветя, само че по-силно. Беше два пъти по-голяма от него, но бръчиците в ъгълчетата на тъмните ѝ очи му напомниха за страст, а после тя се усмихна леко.

— За мен — каза му — ти постъпи добре с конете. Има пътища, които хората смятат, че са длъжни да следват, а има и пътища на сърцето. Ако те чакат два пътя, единият студен, а другият топъл, кой би избрал?

Той помисли за миг, после попита:

— А ако няма никакви пътища?

— Тогава си направи свои, Аратан. — Подкани го с жест. — Хайде, първото опитване трябва да е на баща ти. Следващото трябва да е твое.

Тръгна и той тръгна след нея. След две крачки каза:

— Аз съм копеле.

Тя спря и се обърна.

— Скоро ще станеш пълнолетен — каза му тихо. — И от този ден вече ще си сам за себе си. Всички сме имали бащи и майки, но навършим ли пълнолетие, стоим в собствената си сянка и в ничия друга. Ако тогава те наричат копеле, провалът ще е на баща ти, не твой.

Тази жена изобщо не беше като сестрите му. Вниманието ѝ го смущаваше. Интересът ѝ го плашеше. Подозираше, че са ѝ дали тази задача — да общува с него, — понеже никой друг не го иска. И въпреки това дори съжалението ѝ бе като ласка.

Тя тръгна отново и той я последва.

Всички ги чакаха край огъня.

Щом пристигнаха, един от Пограничните мечове изсумтя и рече:

— Спокойно, момче, не е заек.

Този, когото Аратан знаеше като Ринт, като че ли се намръщи, преди да каже:

— Сестра ми ти предлага дара, Аратан. Баща ти вече сподели месото.

Ферен отиде до котлето и набоде на камата си голям резен месо. Изправи се и му го поднесе.

Докато Аратан взимаше камата от ръката ѝ, се получи случаен допир и грубостта на дланта ѝ го стъписа. Той съжали, че мигът бе толкова кратък, захапа месото и го дръпна със зъби от върха на острието.

Беше кораво и безвкусно.

Ферен подаде камата на един от другарите си и той повтори ритуала с порталния сержант Раскан. Четвъртият Пограничен меч направи същото със Сагандер. Щом ритуалът свърши, донесоха хляб и паници със стопена мас, смесена с билки. Аратан видя как Ринт топна хляба си в маста и отхапа и направи същото.

За разлика от месото, това се оказа вкусно.

— В студено време — каза един от Пограничните мечове — маста спасява живота. Гори в стомаха ти като масло за лампа. Само хляб ще те убие, както и сухо месо.

— Помня една гонитба на джелеки — каза Раскан, — посред зима. Колкото и кожи да носехме, не можехме да спрем да треперим.

— Не сте си носели правилната храна, сержант — рече Пограничният меч.

— Ами, Галак, нямаше някой от вашите да ни придружава.

— Е, и спипахте ли ги накрая? — попита Ринт.

Раскан поклати глава.

— Отказахме се след една жестока нощ вън на студа, а и при бурята, която идеше от север, знаехме, че ще изгубим дирята. Тъй че се върнахме в укреплението. Топлият огън и греяното вино ме върнаха от ръба на смъртта, но мина почти цял ден и цяла нощ, докато студът напусне кокалите ми.

— Добре, че сте се върнали — каза Галак, докато дъвчеше. Преглътна и добави: — Джелеките обичат да използват бури за засада. Бих заложил най-добрия си меч, че са ви проследили във виелицата.

— Неприятна война е било — каза Ринт.

— Не съм виждала някоя приятна — обади се Ферен.

Аратан бе забелязал, че баща му мълчи. Зачуди се каква сила или качество на характера има Драконъс, за да си осигури верността на войниците, след като воинското приятелство толкова явно му липсваше. Беше ли достатъчно това, че Майка Тъма го е избрала за свой Консорт?