Ковачница на мрак

Аратан бързо нави походната си постеля, като остави вътре теглилките и мерките. Стегна грубо възлите и вдигна багажа зад седлото. Помъчи се малко с каишките — ръцете му бяха непохватни, почти негодни за работа, върховете на пръстите — твърде меки, след като ноктите му бяха изгризани. Най-после приключи и се отдръпна. Обърна се и видя, че баща му вече е яхнал Каларас и е стиснал юздите в облечените си в ръкавици ръце. Раскан тъкмо се качваше на коня си, а двама слуги помагаха на Сагандер. Пограничните стражи при портата бяха изчезнали — явно чакаха навън.

Аратан хвана юздите на Бесра, стъпи непохватно в стремето и за малко да загуби равновесие. Все пак успя да се намести на седлото.

Драконъс поведе, последван от Раскан, след това бе Сагандер, който махна отсечено на Аратан да подкара след него.

Миг преди сянката на портата да падне над него, Аратан погледна през рамо и видя сестрите си, горе на стъпалата пред вратата на къщата. Бяха по нощници: широки, надиплени и черни като мастило. Над тази лъскава тъмнина лицата им изглеждаха мъртвешки бледи. Леко потръпна от гледката, а след това отново се обърна напред и излезе от двора, повел след себе си бойния кон за дългия повод.

Пограничните мечове яздеха сиво-кафяви коне, по-лека, но по-дългокрака порода от конете от конюшнята на баща му. Освен ездачите си животните носеха на гърбовете си сгънати палатки и готварска утвар, както и издути вързопи със сушена храна и буренца с вода.

Обременен от бронята и тежкия шлем, Аратан подкара коня си плътно зад Сагандер — докато учителят не дръпна юздите, без да го предупреди. Бесра ловко свърна встрани от неочакваното препятствие, но спря, щом Сагандер се пресегна и хвана оглавника му.

— Погледни назад, ученико. Хайде, прави каквото ти казвам.

Пограничните мечове се строяваха зад Драконъс и Раскан на криволичещия път, който щеше да ги поведе на запад.

Аратан се извърна към портата и стената на имението.

— Кажи ми какво виждаш — настоя със странно груб глас Сагандер.

— Великия дом на лорд Драконъс — отвърна Аратан.

— Целият ти свят, ученико. До този ден.

— Да, сър.

— Вече свърши с него.

Аратан кимна.

— Сестрите ти не искаха да видят как заминаваш. Но баща ти заповяда. Тези момичета те презират, Аратан.

— Знам.

— Знаеш ли защо?

Той помисли малко, после каза:

— Роден съм от погрешна майка.

Сагандер изсумтя.

— Животът ти, какъвто го познаваше, вече свърши. Трябва да се грижиш за себе си и за никой друг, каквото и да те очаква. Дори моето учителство почти приключи. Сестрите ти… те не очакват изобщо да те видят повече.

— Носят черно, да.

— Глупаво момче, те винаги носят черно. Но да, искаха да го видиш. — Сагандер пусна оглавника на Бесра. — Хайде, да ги догоним. Яздиш до мен, но трябва да ти кажа, баща ти беше разочарован тази сутрин — не мислеше, че ще му се налага да те изчака.

— Знам, сър.

— Още по-разочароващото в очите му, Аратан, беше, че избра скопеца пред кобилата.

— Но… казаха ми, че не бива да яздя много Хелар…

— Когато напускаш Великия дом, яхваш бойния си кон. Може да си копеле, но в очите на домакинството все пак си синът на господаря. Разбираш ли ме?

— Не ми се каза…

— Не би трябвало да е нужно да се казва! Засрами не само баща си, и мен засрами! Аз съм учителят ти, който явно не те е научил на нищо!

— Съжалявам, сър.

— И остави везните. Каква полза от теглилките и мерките без везни?

Пътят се разшири и заизвива през ниските хълмове. По-натам, според картите, които Аратан беше огледал грижливо, щеше леко да възвие на юг към село Ейбара Делак. След Ейбара Делак беше Пустошта Барет, а отвъд огромната равнина ги очакваха земите на азатанаите и джагътите.

— Вярвам, че си взел подаръците ми, включително и специалния, за лорда на Хейт?

— Да, сър.

— Кажи ми дали е… не, не си прави труда. В края на краищата твърде късно е да го променяме, нали? Вярвам, че ще се оцени.

— Това ще го реши лордът на Хейт.

Сагандер го погледна накриво и се сопна:

— Аз съм ти учителят все още. Ще говориш с мен с полагащото се уважение.

— Винаги, сър. Моите извинения.

— Не си особено привлекателен, Аратан. Това ти е проблемът. Не — двете ръце на юздите! Да не искаш баща ти да погледне назад и пак да види, че си дъвчеш ноктите? И да седиш изправен на седлото.

Денят щеше да е горещ, а пътят напред не обещаваше никаква надежда за сянка. Аратан вече усещаше как потта се стича под тежкото му облекло. Трудно му беше да повярва, че само допреди малко беше треперил объркан в един двор, който бе познавал през целия си живот. Сега небето изсветляваше, необлекчено от нито един облак, и беше със синьото на лед и стомана, а новороденото слънце печеше горещо в гърба му.

Продължиха в стабилен тръс и изведнъж навлязоха сред голите хълмове. Черен път, цепещ наляво, му се стори смътно познат и Аратан посочи.

— Накъде води този, сър?

Лицето на Сагандер сякаш трепна.

— Кариерите. Не съм изненадан, че го помниш.

— Всъщност не го помня.

— Толкова по-добре.

— Там, където замалко щях да се удавя, нали? В края на онзи път, където карат добитъка за клане.

— По-добре забрави всичко това, Аратан.

— Да, сър.