Ковачница на мрак

Драконъс се беше сражавал добре във Форулканската война. Това поне беше известно и означаваше, че куражът и воинската му доблест са безукорни. Беше предвождал в битка Домашните мечове и носеше тежката си броня, сякаш бе лека като коприна, а тежкият меч на колана му изглеждаше прост и похабен като на обикновен войник. Тези подробности означаваха нещо, подозираше Аратан. Някакъв код имаше между войниците — как можеше да няма?

Обядът внезапно приключи и всички започнаха да се приготвят да продължат прехода. Аратан се забърза към Бесра… и видя, че вместо него Раскан е приготвил Хелар. Стъпките му се позабавиха, а след това Ферен се озова до него, загледана в бойната кобила.

— Страшничка е — каза тя. — Но виж очите ѝ — знае, че си неин господар и защитник.

— Няма нищо, от което да мога да я защитя.

— Но има, поне според нея.

Той я погледна.

— Какво?

— Жребецът на баща ти. Вярно, ръката на лорда здраво държи Каларас. Но тази кобила разчита на теб. Така е при животните. Вярата надвива логиката и за това имаме късмет. Но виждам, че е доста висока — дай да ти помогна да я яхнеш.

— Защо правиш това? — попита той изведнъж: думите излязоха от устата му преди да е успял да ги спре.

Тя се напрегна от въпроса му.

— Баща ми те повика — видях го. Той ли ти каза да се държиш мило с мен?

Ферен въздъхна и извърна очи.

— Това изобщо не е по негова заповед.

— Тогава какво ти каза?

— Това ще си остане между него и мен.

— Свързано ли е с мен?

В очите ѝ проблесна гняв.

— Дай си крака да те повдигна, момче, или пак ще ни караш да чакаме?

Вдигането му на седлото като че ли не ѝ струваше никакво усилие. А щом приключи с това, тя се обърна и отиде при другите.

Искаше му се да ѝ извика да се върне. Чу как гласът му отекна в ума му, думите прозвучаха жално и тънко като на дете. Сприхаво дете при това. Но съмненията го бяха завладели и с тях изпита дълбоко унижение, парещо и задушаващо. Нима баща му вярваше, че за сина му ще трябва женско внимание? Нима щяха да продължат да се държат закрилнически с него?

„Възможно е да повярваш, че не те искам, Аратан.“ Това бяха думите му в Залата на кампаниите.

„Но ти не ме искаш. Затова ме подхвърляш на когото си избереш.“

— Ученик! До мен!

Аратан смуши Хелар в тръс. Кобилата застъпва тежко, крачките ѝ бяха много по-различни от плавния ход на Бесра. Освен Сагандер на поляната не беше останал никой.

„Тя щеше много повече да ми хареса без намесата ти, татко. Не всяка жена трябва да се кара насила да ми става майка. Защо изобщо се месиш в живота ми? Прогони ме. Ще го приема с радост. Междувременно ме остави на мира.“

— Тя не ти мисли доброто, Аратан. Слушаш ли ме? Не ѝ обръщай повече внимание. Обърни ѝ гръб.

Той се намръщи на учителя си, изненадан от ревността му.

— Те носят въшки. Болести.

— Да, сър.

— Аз съм ти спътникът в това пътуване, разбрано?

— Колко остава, докато стигнем в Ейбара Делак?

— Николко. Заобикаляме.

— Защо?

— Защото лорд Драконъс иска така. Стига въпроси! Време е за урок. Темата ни ще е слабост и желание.

В късния следобед яздеха през стари сечища, широки откоси равна земя, обрамчена от всички страни от изкоренени и изгорени пънове. Все още имаше няколко левги до Ейбара Делак, но всички пътеки, които бяха останали, водеха към това село. Тук можеха да яздят един до друг и Сагандер настоя Аратан да направи точно това.

В известен смисъл това беше облекчение. Ринт беше точно пред Сагандер и не можеше да не чува високите и пламенни изявления на учителя му, които минаваха за урок. Аратан пък се стараеше редките му отговори на въпросите на учителя да са приглушени.

По едно време Ринт смуши коня си, изравни се със сестра си и двамата се увлякоха в тих разговор.

— Слабостта — говореше Сагандер с уморен и в същото време неумолим тон — е болест на духа. Сред най-благородните от нашия народ тя просто не съществува и тъкмо това вътрешно здраве, тази вродена жизненост оправдава положението им в живота. Бедният работник на полето — той е слаб и окаяната му бедност е само симптом на болестта. Но това само по себе си не е достатъчно, за да спечели съчувствието ти, ученик. Трябва да разбереш, че слабостта започва извън тялото. Човек трябва да се пресегне за нея, да я сграбчи и чак тогава да я поеме. Въпрос на избор е.

— Във всяко същество съществува йерархия и тя се измерва със силата на волята — продължи той. — С това и с нищо друго. По този начин наблюдението на обществото разкрива естествената форма на справедливост. Притежаващите власт и богатство са по-висши във всяко отношение от тези, които им служат. Внимаваш ли какво ти говоря? Няма да приема умът ти да се разсейва, Аратан.

— Слушам, сър.