Ковачница на мрак

Сержант Раскан топна ножа си във врящата кръв. Супата се сгъстяваше добре. Сагандер можеше да повърне от вкуса, поне в началото, но гъстият бульон можеше да му спаси живота.

Драконъс стоеше до него, загледан към конете. После каза:

— Май сбърках с Хелар.

— Милорд?

— Вече са истински свързани.

— Да, милорд. Тя реагира бързо — никакво колебание. Тая кобила ще си даде живота, за да защити Аратан, можете да сте сигурен.

— Вече съм.

— Не като с учителя, а, милорд?

— Може да има дълбока горчивина, сержант, когато младостта ти изтлее в далечното минало. Когато към болката в кости и мускули се добави болката от копнежа и съжаления мъчат душата ден и нощ.

Раскан помисли над това, с колкото може повече уважение, а после поклати глава.

— Способността ви да прощавате е по-голяма, отколкото щеше да е моята, милорд…

— Не съм говорил за прощаване, сержант.

Раскан кимна.

— Вярно. Но, милорд, ако човек удари така сина ви…

— Стига с това — прекъсна го Драконъс. — Тук има неща непосилни за теб, сержант. Все пак не е нужно да се извиняваш — каза каквото е на сърцето ти и аз ще уважа това. Всъщност започвам да вярвам, че това е единственото нещо, което заслужава уважение, независимо от положението ни или от съдбата ни.

Раскан отново разбърка супата от кръв, без да отвърне. За миг беше забравил огромната пропаст, която го делеше от лорд Драконъс. Наистина бе казал каквото му е на сърцето, но без да внимава и да помисли. Сред знатните думите му като нищо можеха да му спечелят бой, дори разжалване.

Но с Драконъс не беше така: той бе честен и откровен с всеки свой подопечен войник и сержант. „Ах, де да можеше да направи така и с единствения си син.“

— Виждам на светлината на огъня, че ботушите ти са ужасно протрити, сержант.

— От походката ми е, милорд.

— Тук на открито мокасините са по-подходящи.

— Да, милорд, но нямам.

— Имам един стар чифт, сержант — може да са ти малко големи, но ако направиш като Пограничните мечове — напълваш ги колкото трябва с уханни треви, — може да ти свършат добра работа.

— Милорд, аз…

— Ще откажеш ли щедростта ми, сержант?

— Не, милорд. Благодаря ви.

Последва дълго мълчание. Раскан погледна към Пограничните мечове, струпани около втория лагерен огън. Виле беше извикал, че месото е готово, но нито сержантът, нито лордът бяха помръднали. Колкото и гладен да беше Раскан, вонята на кръвния бульон беше убила апетита му. А и не можеше да остави Драконъс без разрешение.

— Тази вихрушка от звезди — заговори неочаквано Драконъс — бележи нахлуването на светлината в мрака. Тези звезди, те са далечни слънца, огряват със светлината си далечни, непознати светове. Светове може би не много по-различни от този. Или неимоверно различни. Все едно. Всяка звезда кръжи по пътя си към центъра, а в този център има смърт — смъртта на светлината, смъртта на самото време.

Раскан мълчеше стъписано. Не беше чувал подобни идеи. В това ли вярваха учените в Карканас?

— Тайст се чувстват удобно, затънали в невежеството си — каза Драконъс. — Не си въобразявай, сержант, че такива неща се обсъждат в двора. Не. По-скоро си представи възвишената сфера на учени и философи като не много по-различна от гарнизон войници, затворени твърде дълго сами. Мизерни, користни, озлобени с амбициите си, общност на измяна и ревниво пазени предразсъдъци. Титлите са като мазки тънка боя върху грозен камък — цветът може да изглежда красиво, но това, което е под него, не се променя. Само по себе си знанието няма никаква стойност — то е броня и меч, и бронята макар да защитава, също изолира, и мечът може да замахне вярно, но може и да нарани владелеца си.

Раскан разбърка супата, обзет от странно притеснение. Нямаше свои мисли, които да изрече, нямаше мнения, които да не издадат глупостта му.

— Прощавай, сержант. Аз те смутих.

— Не, милорд. Но такива идеи наистина ме объркват.

— Не бях ли достатъчно ясен? Не позволявай титлата учен, поет или лорд да те смути прекалено. И по-важното — не се поддавай на заблудата да си въобразиш, че такива мъже и жени са по-извисени или някак по-умни, или с по-чиста почтеност или идеал, отколкото теб или който и да е човек от простолюдието. Живеем в свят на маски, но всички усмивки зад тях са еднакво окаяни.

— Усмивки ли, милорд?

— Както се хили куче, сержант.

— Кучето се хили от страх, милорд.

— Точно така.

— В такъв случай всеки живее в страх?

Светлината на огъня едва достигаше до грамадния мъж, застанал до Раскан, а дълбокият глас, дошъл от тази смътна фигура, прозвуча откровено и малко ядно.

— Бих казал, повечето пъти — да. Страх, че нашите мнения може да бъдат оспорени. Страх, че начинът, по който виждаме нещата, може да бъде наречен невежествен или дори пагубен. Страх за личностите ни. Страх за нашето бъдеще или съдба. За нашия миг на смърт. Страх да не се провалим във всичко, което се стремим да постигнем. Страх да не бъдем забравени.

— Мрачен свят описвате, милорд.