Ковачница на мрак

— О, има уравновесявания, понякога. Смътни, мигновени. Поводи за радост. Гордост. Но после страхът се връща пълзешком. Винаги се връща. Кажи ми, сержант, когато беше дете, страхуваше ли се от тъмнината?

— Допускам, че всички се страхуваме, милорд. Докато все още не сме много повече от кутрета.

— И какво в тъмнината те плашеше?

Раскан сви рамене. Очите му се впериха в мигащите пламъци. Беше малък огън, бореше се да остане жив. Когато и последните съчки догоряха, въглените щяха да грейват и гаснат, докато най-сетне не изстинат.

— Неизвестността, предполагам, милорд. Където може да се спотайват разни неща.

— Но Майка Тъма я избира като одеяние.

Дъхът на Раскан замръзна в гърдите му.

— Вече не съм дете, милорд. Нямам причина да се боя от това.

— Чудя се понякога дали тя е забравила детството си. Не е нужно да казваш нещо по въпроса, сержант. Късно е. Мислите ми витаят. Както каза, вече не сме деца. Тъмнината не таи никакви ужаси. Времето, когато неизвестното ни застрашаваше, е зад гърба ни.

— Милорд, можем вече да оставим това да изстине — каза Раскан, вдигна с ножа си котлето от пламъците и го постави на земята.

— По-добре иди при другите — каза Драконъс. — Преди месото да е станало на черна кожа.

— А вие, милорд?

— След малко, сержант. Ще погледам още малко тези далечни слънца. Ще поразсъждавам за непознатия живот под светлината им.

Раскан се надигна и натъртените му от ездата мускули изохкаха от болка. Поклони се на лорда си и тръгна към другия огън.

Аратан отвори очи. Беше тъмно. Усети, че лежи притиснат до нечие топло тяло, едновременно меко и стегнато, плътно като обещание, и подуши смътни ухания в затаения нощен въздух. Постелята му бе споделена и до него спеше Ферен.

Сърцето му се разтуптя.

От лагера не идваше никакъв звук. Дори конете се бяха смълчали. Той примига, зяпна нагоре към въртопа от звезди и намери всички най-ярки сред тях на полагащите им се места. Помъчи се да мисли за по-обикновени неща, да не обръща внимание на топлото тяло, отпуснато до него.

Сагандер казваше, че звездите били само дупки в тъканта на нощта, изтъняване в благословената тъмнина. И че в отдавна отминали векове нямало никакви звезди — тъмнината била пълна и абсолютна. Това било времето на първите тайсти, във Века на даровете, когато над всичко властвала хармония и покоят смирявал всяко неспокойно сърце. Всички велики мислители били съгласни с това тълкуване, настояваше учителят му с онази настойчива войнственост, която проявяваше винаги, щом Аратан зададеше неправилни въпроси.

„Но откъде идва светлината? Какво се простира зад булото на нощта и как може светлината да не е съществувала във Века на даровете? Не трябва ли да я е имало от самото начало?“

Светлината беше нахлуващ огън, водещ вечна война да пробие през булото. Беше се родил, когато раздорът за първи път се появил в сърцевината на Тайст.

„Но в свят на мир и хармония откъде е дошъл раздорът?“

— Душата таи хаос, Аратан. Искрата на живота не познава себе си, познава само нуждата. Ако тази искра не е удържана чрез дисциплината на по-възвишени мисли, тя лумва в пламък. Първите тайсти станали самодоволни, небрежни за Дара. И тези, които се поддали, е, точно техните души виждаш да горят през Булото на нощта.

Тя се размърда до него. После се превъртя с лице към него и се доближи още, едната ѝ ръка бе на гърдите му. Той усети дъха ѝ на шията си, усети как косата ѝ го погали. Уханията идваха сякаш от цялата нея, от дъха ѝ и кожата ѝ, от косата и топлината ѝ.

Дъхът ѝ секна за миг, а след това тя въздъхна и се доближи още, докато той усети едната ѝ гръд притисната върху ръката му, а после другата, хлъзна се надолу и се отпусна върху същата ръка.

А след това дланта ѝ посягаше към слабините му.

Намери го вече втвърден и хлъзгав, но дори това да означаваше провал, то сякаш не я притесни. Хлъзна длан по онова, което се беше изляло по корема му, и го стисна отново.

Задържа го така и го обърна настрани, а кракът ѝ, който се вдигна, за да се отпусне върху него, му се стори изумително тежък. Другата ѝ ръка посегна надолу, провря се под бедрото му и го издърпа върху крака си под коляното, докато не се оказа заклещен между бедрата ѝ.

Изстена, когато го вкара в себе си.

Аратан не знаеше какво става. Не знаеше къде го беше поставила, там между краката ѝ. Беше ли мястото, откъдето изхвърляше нечистотиите си? Не можеше да е то — беше много отпред, освен ако жените не бяха различни по начин, който не беше си и представял.

Беше виждал кучета в двора. Беше видял веднъж как Каларас буйно възседна кобила и я промуши с червения си меч, но нямаше как да разбере къде отива този меч.

Тя вече се движеше бързо над него, а усещането за избуяваща топлина беше неустоимо възбуждащо. След това сграбчи китките му и притисна дланите му около бедрата си — бяха по-пълни, отколкото си беше представял, и пръстите му потънаха дълбоко в плътта.

— Хайде — прошепна му тя. — Назад — напред. По-бързо.

Объркването изчезна, смущението изтля.