Къпиново вино

— Ще трябва да си отида — каза просто. — Да изоставя всичко и да се върна в Париж или Марсилия. Да отида в някой голям град. Да оставя Мирей да… — Мари не довърши изречението си и погледна весело и решително. — Но това няма да се случи — отсече тя. — Нищо такова няма да се случи. Винаги съм мечтала да живея на място като това — продължи и лицето й омекна. — Да имам ферма, своя земя, дървета, може би малка рекичка. Някъде на спокойствие. На сигурно място — Мари се усмихна. — Може би когато купя земята и няма вече аренда, за която да мисля, нещата ще тръгнат другояче — каза неочаквано. — Може би ще започна живота си в Ланскене отначало. Ще намеря на Роза няколко приятели на нейната възраст. Ще дам на хората втора възможност — тя си наля още една чаша от сладкото златисто вино. — Ще дам втора възможност на себе си.

Джей мъчително преглътна.

— А Мирей? Тя няма ли да ви създава проблеми?

Мари поклати глава. Очите й бяха притворени, котешки сънливи.

— Мирей няма да живее вечно — отвърна тя. — Купя ли земята, ще се оправя с Мирей. Стига само да получа фермата.

За кратко разговорът се прехвърли на други теми. Пиха кафе с „Арманяк“. Роза хранеше с петифури козлето през процепа между капаците на прозорците. После Мари я изпрати да си легне и Роза почти не протестира — наближаваше полунощ и тя бе останала будна много по-дълго, отколкото бе свикнала. Джей не можа да повярва, че детето не го издаде по време на вечеря. Донякъде съжаляваше за това. След като Роза се качи по стълбите с бисквита във всяка ръка и обещание за палачинки на закуска, Джей включи радиото, сипа още „Арманяк“ на Мари и й подаде чашата.

— М-м-м. Благодаря.

— Мари…

Тя го погледна мързеливо.

— Защо точно Ланскене? — попита той. — Не можахте ли да се преместите някъде другаде след смъртта на Тони? Да избягате от всички тези… проблеми с Мирей.

Мари посегна към последната петифура.

— Трябва да останем тук — каза накрая. — Просто така трябва.

— Но защо? Защо не в Монтобан или в Нерак, или в някое от близките села? Какво толкова има в Ланскене, което не можете да имате другаде? Защото Роза е израснала тук ли? Или… или заради Тони?

Тогава тя се разсмя, не подигравателно или злобно, а с някаква нотка, която Джей не можа да определи.

— Щом така ви харесва.

Внезапно сърцето му се сви.

— Не говорите много за него.

— Така е. Не говоря.

Мари мълчаливо се загледа в питието си.

— Съжалявам. Не биваше да ви питам. Забравете, че съм го казал.

Тя го погледна странно, после отново се загледа в чашата си. Дългите й пръсти шаваха нервно.

— Няма нищо. Вие ми помогнахте. Бяхте добър с мен. Но е сложно, разбирате ли? Исках да ви разкажа. Отдавна исках.

Джей се помъчи да й обясни, че не бива, че той не иска да знае, че има нещо друго, което отчаяно се опитва да й каже. Но нищо не се получи.

— Отдавна имам проблем с доверието — бавно заговори Мари. — След Тони. След Патрис. Казвах си, че нямам нужда от никого. Че ще ни бъде по-добре сами — на Роза и на мен. Че и без това никой няма да повярва, ако кажа истината — тя помълча малко, като рисуваше сложна фигура по тъмната повърхност на масата. — Винаги е така с истината — продължи. — Колкото повече ти се иска да я кажеш на някого, толкова по-трудно се оказва. Толкова по-невъзможно изглежда.

Джей кимна. Отлично разбираше това.

— Но с вас… — тя се усмихна. — Може би защото сте чужденец. Имам чувството, че ви познавам отдавна. Доверих ви се. Как иначе бих ви поверила Роза.

— Мари… — той отново преглътна. — Има нещо, което наистина…

— Ш-шт — Мари бе отпусната, зачервена от виното и топлината в стаята. — Имам нужда да ви разкажа. Да ви обясня. Опитах се, но — Тя поклати глава. — Мислех, че е сложно. Но всъщност е съвсем просто. Като всички трагедии. Просто и глупаво — Мари си пое дъх. — Преди да се усетя, се бях оплела в това. После разбрах, че е твърде късно. Сипете ми още „Арманяк“, ако обичате.

Той се подчини.

— Харесвах Тони. Не го обичах. Любовта и без това не трае дълго. По-важни са парите. Сигурността. Фермата. Земята. Казвах си, че от това имам нужда. Бягство от Патрис. Бягство от града и от самотата. Заблуждавах себе си, че всичко е наред, че не се нуждая от нищо друго.

Известно време наистина всичко било наред. Но Мирей ставала все по-взискателна, а поведението на Тони — все по-непостоянно. Мари се опитала да поговори с Мирей за това, но без успех. Мирей смятала, че с Тони всичко е наред.

— Той е силно, здраво момче — упорито повтаряла тя. — Престани да го гледаш като писано яйце. Ще стане невротичен като теб.

Оттогава всяка особеност в поведението на Тони се приписвала на Мари: изблиците на гняв, пристъпите на депресия, болезненото съсредоточаване.

— Отначало бяха огледалата — каза тя. — Искаше да покрием всички огледала в къщата. Казваше, че отражението изсмуква цялата светлина от главата му. Бръснеше се, без да използва огледало. Непрекъснато се порязваше с бръснача. Веднъж си избръсна и веждите. Каза, че било по-хигиенично.