Къпиново вино

Когато научил, че Мари е бременна, Тони навлязъл в друга фаза. Започнал да я покровителства, да я закриля. Следвал я навсякъде, включително в банята и тоалетната. Непрекъснато й прислужвал. Мирей виждала в това доказателство за любовта му. Мари се задушавала. Тогава започнали да пристигат писмата.

— Веднага разбрах, че е Патрис — призна Мари. — Беше в негов стил. Обичайният тормоз. Само че този път не се уплаших. Имахме кучета, пушки, простор. Мисля, че Патрис също го разбра. По някакъв начин беше научил, че съм бременна. Във всички писма пишеше за това. Да се отърва от бебето и той ще ми прости — такива неща. Аз не им обърнах внимание. После Тони научи. Разказах му всичко. Смятах, че му го дължа. Освен това исках да разбере, че сме в безопасност, че всичко това е минало. Дори писмата не идваха толкова често, както преди. Постепенно всичко се успокояваше.

Мари въздъхна.

— Не биваше да се заблуждавам. Заживяхме като под обсада. Тони ходеше в града веднъж месечно за доставки и това беше всичко. Престана да ходи в кафенето с приятели. Това не беше лошо. Поне беше трезвен. Почти не спеше. Повечето нощи стоеше на пост. Разбира се, Мирей обвини мен.

Роза се родила у дома. Мирей помогнала за раждането. Останала разочарована, че не е момче, но по-нататък щяло да има достатъчно време за това. Учудила се, че Роза изглеждала толкова дребничка и крехка. Започнала да дава съвети за храненето, преобуването и отглеждането. Тези съвети граничели с тирания.

— Разбира се, той вече й беше разказал всичко — припомняше си Мари. — Трябваше да го очаквам. Беше неспособен да скрие каквото и да било от нея. В нейното съзнание аз веднага се превърнах в злодей, в жена, която подмамва мъжете и после очаква съпругът й да я пази от последиците.

Между двете жени избухнала ожесточена вражда. Мирей стояла в къщата постоянно, но рядко се обръщала пряко към Мари. Много пъти вечер Тони и Мирей разговаряли оживено за събития и хора, за които Мари не знаела нищо. Тони като че ли не забелязвал мълчанието й. Бил постоянно весел и въодушевен, позволявал на майка си да го глези, сякаш бил още малко момче, а не женен мъж с новородено дете. После изведнъж се появил Патрис.

— Беше краят на лятото — каза Мари. — Към осем часа вечерта. Тъкмо бях нахранила Роза. Чух бръмчене на кола по алеята. Бях на горния етаж и Тони отиде да отвори. Беше Патрис.

Той се бил променил от последния път. Сега бил почти смирен, не настоял да види Мари. Казал на Тони колко съжалява за случилото се, колко е бил болен, как едва сега успял да осъзнае този факт. Мари слушала от горния етаж. Носел пари, двайсет хиляди франка. Недостатъчно, за да си плати за пораженията, които е нанесъл, но може би достатъчно, за да се направи попечителски фонд за детето.

Двамата с Тони излязоха заедно. Нямаше ги дълго време. Когато Тони се върна, беше тъмно и той беше сам. Каза ми, че всичко е свършило, че Патрис няма да ни тормози повече. Беше по-любвеобилен от друг път. Започнах да си мисля, че нещата постепенно ще се оправят.

В продължение на няколко седмици те били щастливи заедно. Мари се грижела за Роза. Мирей стояла настрана. Тони вече не стоял на стража нощем. Но един ден, когато излязла да набере малко билки край къщата, Мари видяла полуотворената врата на обора. Отишла да я затвори и видяла вътре колата на Патрис, лошо скрита, под няколко бали слама.

— Отначало отричаше — каза Мари. — Точно като момченце. Отказваше да приеме, че съм видяла колата. После изпадна в едно от своите гневни състояния. Нарече ме уличница. Обвини ме, че съм се срещала с Патрис зад гърба му. Накрая призна. Каза, че в онзи ден завел Патрис в обора и го убил с лопата.

Той не показвал следи на разкаяние. Нямал избор. Ако някой бил виновен, това била Мари. С наивна усмивка на провинил се хлапак обяснил как вкарал колата в обора и я скрил, а после заровил трупа някъде в имота.

— Къде? — попитала Мари.

Тони отново се усмихнал и поклатил глава.

— Никога няма да разбереш.

След това състоянието му значително се влошило. Прекарвал часове насаме с майка си, после се затварял в стаята си и гледал телевизия. Дори не поглеждал Роза. Мари разпознала симптомите на шизофрения и се опитала да го убеди да се върне към лечението си, но той вече не й вярвал. Мирей се била погрижила за това. Скоро след това се самоубил и Мари не изпитала нищо, освен виновно облекчение.

— След това опитах да си тръгна — продължи тя. — От Ланскене ми бяха останали само лоши спомени. Нищо вече не ме задържаше тук. Събрах си багажа. Дори резервирах билет до Париж за мен и Роза. Но Мирей ме спря. Каза, че Тони й оставил писмо, в което й разказал всичко. Патрис бил заровен някъде в имота на Фудуен откъм нашата страна или на отсрещния бряг на реката. Само тя знаела къде.

— Сега ще трябва да останеш тук — казала Мирей победоносно. — Няма да те оставя да ми отнемеш Роза. Иначе ще кажа на полицията, че ти си убила човека от Марсилия, че синът ми ми е казал това преди да умре, че се е самоубил, защото не е понасял повече тежестта на мълчанието.