Къпиново вино

— Може да изглеждат бавни — обясни той мрачно, — само че всеки вагон е четирийсет тона. Никога не се опитвай да скачаш в тях, момче.

Джей го послуша. Вместо това намери по-добър начин за набавяне на въглища и кухненската печка на Джо работеше цяло лято, чак до началото на есента, когато закриха железопътната линия.

Всеки ден по два пъти, точно преди влакът да мине, Джей нареждаше стари консервени кутии край линията. Подреждаше ги в пирамиди, като кокосови орехи на сергия, за максимална стабилност. Скучаещият работник в последения вагон никога не можеше да устои на предизвикателството, което му отправяха тези пирамидки. Винаги когато влакът минаваше, той мяташе въглища по кутиите, като се мъчеше да ги събори, и Джей всеки път събираше по пет-шест големи буци. Събираше ги в празна тригалонова11 кутия от боя, скрита в храстите, и щом се напълнеше, отнасяше кутията в къщата на Джо. В един от тези дни, докато вървеше край линията, чу изстрели откъм Недър Едж и замръзна на място, като изпусна кутията с въглища.

Зет се беше върнал.

21

Ланскене, март 1999 година

Джей извади носна кърпа от брезентовия си сак и я използва, за да спре кръвта. Започваше да му става студено и съжали, че не си е взел палто. Извади един от сандвичите, които бе купил на гарата, и се насили да го изяде. Вкусът беше отвратителен, но болката като че ли намаля и сякаш му стана малко по-топло. Беше почти нощ. Изгряваше сребриста луна и от нея запълзяха сенки. Въпреки болката в крака Джей любопитно се огледа наоколо. Погледна часовника, като очакваше да види фосфоресциращия циферблат на оня „Сейко“, който бе получил за Коледа, когато беше на четиринайсет и който Зет счупи през последната, най-ужасна седмица от август. Но ролексът нямаше фосфоресциращ циферблат. Прекалено е безвкусно, мон шер. Кери винаги държеше да показва класа.

Нещо в сенките край къщата се раздвижи. Той извика:

— Хей!

Изправи се на здравия си крак и заподскача към сградата.

— Хей! Моля те! Почакай!… Има ли някой там?

Нещо се удари в стената и издаде същия хлопащ звук, който беше чул и преди. Капак на прозорец може би. Стори му се дори, че видя очертанието му на фона на виолетово черното небе. Капакът се полюшваше от вятъра. Джей потръпна. Все пак там нямаше никого. Да можеше само да влезе в къщата на топло.

Прозорецът беше на около три фута височина от земята. Имаше голям перваз, полузатрупан с боклуци, но Джей установи, че може да разчисти достатъчно място, за да се подпре здраво на ръце. Миришеше на боя. Той започна да опипва предпазливо, като внимаваше да не се пореже на някое парче стъкло, преметна крак през перваза и стъпи в стаята, като придърпа брезентовия си сак. Очите му привикнаха към тъмнината и Джей видя, че стаята беше почти празна. Имаше само маса и стол по средата, а в единия ъгъл — нещо като купчина, може би торби или чували. Като се подпря на стола, се приближи с подскоци до ъгъла и видя до стената грижливо сгънат спален чувал и възглавница, а до тях — кашон с кутии боя и восъчни свещи.

Свещи? Кой, за Бога…

Джей бръкна в джоба на дънките си и извади запалка. Беше евтина — „Бик“, — почти празна, но успя да изтръгне от нея малко пламъче. Свещите бяха сухи. С известно усилие запали фитила. Стаята се изпълни с мека светлина.

— И това е нещо.

Можеше да спи тук. Помещението беше уютно. Джей имаше одеяла, спално бельо и останки от сандвичи. За миг забрави болката в крака и се усмихна при мисълта, че вече е у дома. Заслужаваше си да го отпразнува.

Като се порови в брезентовия сак, той извади една от бутилките на Джо и с върха на джобното си ножче разряза печата и зелената връвчица. Чистият аромат на бъз изпълни въздуха. Джей отпи малко и усети познатия наситен вкус на плод, оставен да изгние на тъмно. Определено добра реколта, каза си и се разсмя неудържимо. Отпи още малко. Въпреки вкуса виното го сгряваше приятно. Той седна върху сгънатия чувал, отпи голяма глътка и се почувства малко по-добре.

Отново бръкна в сака си и извади радиото. Включи го, като очакваше да чуе шум, какъвто чуваше във влака от Марсилия, но за свое учудване установи, че сигналът е чист. Разбира се, тук не можеше да слуша станцията за стари шлагери, а някакво местно френско радио, тиха, непозната весела музика. Джей отново се разсмя и изведнъж се почувства леко замаян.

В брезентовия сак четирите останали бутилки от „Специалитетите“ отново подхванаха своя хор, кипяща смесица от писъци, съскане и бойни викове, които ставаха все по-силни, докато прераснаха в див неудържим вой, вулгарен изблик на звуци, картини, гласове и спомени, примесени в трескав победоносен коктейл. Те ме увличаха и примамваха толкова силно, че за миг престанах да бъда себе си — „Фльори“, уважавана реколта с лек аромат на къпини — и се превърнах в кипящ котел от ухания, който се пенеше, надигаше се и се качваше в главата на неудържими горещи вълни. Нещо предстоеше да се случи. Знаех го. И тогава изведнъж се възцари мълчание.