Къпиново вино

Джей се огледа с любопитство. За миг потрепери, сякаш го бе лъхнал хладен бриз, дошъл от други, далечни места. Забеляза, че боята на стените е прясна; до кашона с кутиите имаше поднос с четки, измити и грижливо подредени. Още не бяха изсъхнали. Бризът се усили, замириса на дим и циркови фургони, разтопена захар, ябълки и лятна вечер. Радиото тихо изпука.

— Е, момче — обади се глас от сенките. — Не си си губил времето.

Джей се обърна така рязко, че за малко да падне.

— Внимавай — весело каза Джо.

— Джо?

Не беше се променил. Носеше стария си каскет, фланелка с надпис „Тин Лизи“, работни панталони и миньорските си ботуши. В едната си ръка държеше две винени чаши. Пред него на масата стоеше бутилката бъзово вино от 1976 година.

— Нали ти разправях, че един ден ще свикнеш — отбеляза със задоволство. — Шампанско от бъз. Малко е силничко, а?

— Джо!

Радостта го обля като вълна, толкова мощна, че бутилките се раздрънчаха. Сега всичко се изяснява, мислеше той трескаво, всичко се връзва. Знаците, спомените — всичко беше свързано, всичко имаше смисъл.

Изведнъж трезвият разум го върна в действителността, сякаш се събуждаше от сън, в който всичко беше свързано и логично, но на дневна светлина се разпадаше на части.

Разбира се, това бе невъзможно. Сега Джо трябваше да бъде на около осемдесет години. Ако изобщо беше жив. Джо си отиде, мислеше Джей с настървение, като крадец в нощта, без да остави нищо след себе си освен въпроси.

Той огледа стареца на светлината от свещта, светлите му очи и веселите бръчици под тях, и за пръв път забеляза, че всичко в него е някак разкрасено — чак до върховете на миньорските му ботуши, — озарено от призрачно сияние, като носталгично видение.

— Ти не си истински, нали? — попита.

Джо сви рамене.

— Кое е истинско? — безгрижно възкликна той. — Няма такова нещо, момче.

— Истинско в смисъл, че съществува наистина.

Джо го изгледа търпеливо, както учител гледа трудно възприемащ ученик. Гласът на Джей прозвуча почти гневно:

— Истинско в смисъл на физическо присъствие. Не част от моето заблудено, подгизнало от вино въображение или симптом за начален етап на отравяне, или призрачно видение, докато тялото ми седи в някоя тиха бяла стая, облечено в една от онези ризи с вързани ръкави.

Джо го погледна кротко.

— Значи си станал писател — отбеляза той. — Винаги съм казвал, че си умно момче. Пишеш ли хубави книги, а? Добри пари ли изкарваш?

— Парите са доста, но хубавата книга е само една. Написах я много отдавна. По дяволите, не мога да повярвам, че наистина седя тук и говоря сам със себе си.

— Само една, а?

Джей отново потръпна. Прохладният нощен вятър се процеждаше през притворения капак на прозореца и довяваше чудния аромат на далечни места.

— Сигурно наистина съм се разболял — тихо каза той на себе си. — Токсичен шок или нещо такова, вероятно от онзи мръсен капан. Сигурно бълнувам.

Джо поклати глава.

— Няма да опънеш петалата, момче — старецът винаги минаваше на диалект, когато ставаше ироничен. — Някакъв си капан за лисици, малко те е гризнал и к’во? Старецът, дето живееше тука, гледаше кокошки. Лисиците най-обичат да крадат кокошки по нощите. Даже си отбелязваше къде е сложил капани, връзваше някое парцалче.

Джей погледна парчето плат в ръката си.

— Мислех, че…

— Знам какво си си мислил — очите на Джо блестяха весело. — Все си същият, бързаш да се косиш, преди да си разбрал какво става. Все питаш. Все трябва да разбереш всичко веднага.

Той му подаде една от чашите за вино, пълна с жълтеникавата бъзова течност.

— Изпий го — благо предложи старецът. — Ще ти стане по-добре. Да ти кажа, най-добре излез пак отвън и си набери малко попов лист, само че сега планетите не са подредени както трябва.

Джей го погледна. Изглеждаше прекалено реален за халюцинация. Под ноктите и в гънките на дланите му имаше градинска пръст.

— Аз съм болен — прошепна тихо. — Ти си отиде тогава, през лятото. Дори не си взе довиждане. Сега не си тук. Знам го.

Джо поклати глава.

— Добре — каза спокойно. — Ще говорим за това друг път, когато си по-добре.

— Когато стана по-добре, ти вече няма да си тук.

Старецът се засмя и запали цигара. Миризмата на тютюн се разнесе бързо из хладния въздух. Джей без учудване забеляза, че цигарата беше „Плейърс номер 6“.

— Искаш ли? — попита Джо и му подаде пакета.

За миг Джей почти почувства цигарата в ръцете си. Запали я и дръпна, но димът миришеше на канал и огън на открито. Той смачка угарката в каменния под и видя как се разлетяха искри. Почувства се замаян.

— Защо не си полегнеш малко? — предложи Джо. — Тук има спален чувал и одеяла — съвсем чисти са. Струваш ми се много уморен.